Най-четени
1. zahariada
2. radostinalassa
3. leonleonovpom2
4. varg1
5. mt46
6. kvg55
7. wonder
8. planinitenabulgaria
9. sparotok
10. hadjito
11. getmans1
12. stela50
13. zaw12929
14. deathmetalverses
2. radostinalassa
3. leonleonovpom2
4. varg1
5. mt46
6. kvg55
7. wonder
8. planinitenabulgaria
9. sparotok
10. hadjito
11. getmans1
12. stela50
13. zaw12929
14. deathmetalverses
Най-популярни
1. shtaparov
2. katan
3. wonder
4. leonleonovpom2
5. mt46
6. bojil
7. dobrota
8. vidima
9. ambroziia
10. donkatoneva
2. katan
3. wonder
4. leonleonovpom2
5. mt46
6. bojil
7. dobrota
8. vidima
9. ambroziia
10. donkatoneva
Най-активни
1. sarang
2. vesonai
3. radostinalassa
4. lamb
5. hadjito
6. samvoin
7. manoelia
8. bateico
9. mimogarcia
10. sekirata
2. vesonai
3. radostinalassa
4. lamb
5. hadjito
6. samvoin
7. manoelia
8. bateico
9. mimogarcia
10. sekirata
Постинг
16.04.2010 13:35 -
- В завоят на Скът-8
Образование и култура в първата
половина на 20-те години
стр.108 До 1920г. в Попица няма прогимназия. Децата на възраст 11-14 години учат в Бяла Слатина с много неудобства и затруднения - далеч от родителски грижи и контрол, оскъдна храна,скъпи квартири и често ходене пеш по разбития черен път между града и селото. Първи прогимназиален клас (сега пети клас) се открива през учебната 1920/21 година. Прогимназията се помещава в частна къща, а директор е Стойна Бояджиева, социалиска, по-късно омъжена за Върбан Христив. След 1921г. прогимназията влиза в новопостроената общинска сграда. Училищното настоятелство се грижи изцяло за издръжката на училището - обзавеждане, ремонт, отопление, хигена. То назначава учителите. За да посрешне поне част от тези разходи училишното настоятелство разполага с 200 дка общинска земя, която отдава под наем чрез търг.
Мъките, теглилата, разрухата и нещастията от войните постепенно стихват. Хората имат нужда от развлечения, от култура. Най-достъпни, ако не и единствено възможни в условията на тогавашното село, са театралните представления. Веднага след Първата световна война самодейци главно учители и други по-интелигентни хора като Трайчо Икономов, Ив. П. Калъчев, Иванка Казларалска, Мара Панова изиграват актуалните и трогателни за времето си пиеси "Пленникът от Трикери" и "Слепецът". Не закъсняват и учениците от Белослатенската гимназия Кръстю Динков, Петър Вълков, Симеон Попов, Георги Марков, Цветан Тошев, Симеон Минков и още поне толкова други. За сравнително късо време те представят пиесите"Тримата ефрейтори". "Двамата глухи", "Жорж Данден" и др. Не липсва и попишката Пишурка - Кръстю Диков изиграва ролята на Мария в "Трмата ефрейтори".
Макар входът в "Мазата" да е платен интересът е голям. Още повече е напливът на публика в новата училищно-театрална сграда.И слонът е построен, и сцената е издигната и специално пригодена, и декори се закупуват, а а завесата се спуска. Играта на познатите артисти е повече от приемлива. Никой не съзалява за похарчените пари, с част от които се поставя началото на фонд "Пристройка на читалищен дом" - мечта на читалищните дейци.
След като в 1919г. Йоло Николов напуска плевенския военен оркестър той основава в Попица нова духова музика в състав: Йоло Николов, брат ми Коцо, Филип Стефанов, Въто Ненов, Цено Генов, Нечо Пелов и Вели Махмудов. Сам изкусен тромпетист и с голяма нотна грамотност Йоло обучава музикантите по ноти. Това е най-добрата музика в околията. Всяка събота вечер тя свири по договор на младежки забави в Бяла Слатина.
Обявата "Свири попишката музика" осигурява голям сбор на публика. Музиката свири и по сватби и погребения в цялата околия и извън нея. През 1922г. тя озвучава големия митинг на БКП в Кнежа, където ораторът Ф.Козовски засава пред нея и спира полицаите. Неповторима за музикантите е сватбата на Петър Вълков от Попица. Младоженците, кумът П.Павлов и свадбари-комсомолци са в червени рубашки. Tова непречи същата музика да води в София врачанската група на сговора на конгреса му 1923 година.
Тъй като оркестърът на Йоло е вече извън Попица, а всяка неделя има по една-две сватби Демир Менов, Вельо Додов, Ахмед Сульов, Яшар Ибов, Христо Тодоров (белия кочан) и Димитър Менков образуват друга музика за местни нужди. Няколко младежи постъпват във военни музики - Марин Дикин и Кръстьо Кътов във Враца, а Тошо Хр. Нинов в Оряхово. При подготовката на попишките музиканти Йоло Николов получава ценно съдействие от Светослав Обретенов, учител по музика в Бяла Слатина, сетне забележителен композитор. Самият Йоло, освен изпълнител-виртуоз е и композитор. Негови творби за духов оркестър, записани от централния духов оркестър на БА в Националното радио и до сега са в музикалния му фонд.
.==================================================================
неравновесно и
противоречиво време
(1923 - 1940)
Тенденция към икономическо възмогване.
Две-три години след Септемврийското въстание. върху населението все още тегне икономическата криза. Към нея се прибавят неизживените мъки по жертвите и от теглилата през войните и в политичесаките противоборства. По цели нощи кръчмите ехтят от спорове, а не рядко и от побоища.
Но само с мъки и спомени не се живее. Възрастните и новородените имат нужда и от хляб, и от по-сносен живот, а погледите им се вторачват и към света, където хората с упорит труд си създават по-прилично битие. Същевременно се изостря духовният взор на хората, те жадуват за образование и култура. Всичко това, въпреки оставащите или даже засилващи се социални противоречия, може да се постигне поне частично с труд и предприемчивост. Най-лесно е тези качества да се проявяват по-състоятелните хора.
В компанската мелница, след смяната на долапа с метални турбини, като двигателна сила вкарват локомбил, а само година след това - дизелов мотор, поставени са и валове за фини брашна. Мелницата се ръководи колективно в сравнително съгласие.
Съдружниците на Ниновската мелница не са много сговорчиви помежду си. Едни хитруват, други се налагат в управлението ѝ (Ниновци). Приходите общо взето не задоволяват собствениците. Ето защо в 1923г. я отдават под наем за три години за по 120 жиляди лв. годишно на опитния майсторбрашнар Георги Ламбаджиев. Той печели от тази зделка. това насърчава Савчо Нинов, макар и само 26 годишен, да изкупи дяловете от мелницата на останалите съдружници. Заплаща отчасти със собствени средства, отчасти с продажби на фамилни дворни места и ниви, отчасти със заеми на пари и зърно. Говори се, че някои от заемодателите на Ниновци са завлечени. По-късно се прави основен ремонт на мелницата и тя работи с печалба. Очевидно Ниновци не долюбват земеделския труд. Бащините им стотина декара ниви се стопяват на половина, постоянно са длъжници, а печалбите от мелницата им придават повече самочуствие на фабриканти, отколкото богатството.
Всъщност модернизацията на мелниците се извършва в период на неизживяна стопанска разруха и преди голямата световна икономическа криза от 1929г., поради което собствениците им (и на двете мелници) изпадат втежки задължения към фирмите, доставчици на машините.
След 1924г. съдружниците Георги и Цветан Даскалови, Петър Кръстев, Милан майстор мелничар, Георги Попов и братята Георги и Васил Илиеви от Б. Слатина построяват трета мелница, извесна като Даскаловската. Това не е оправдано от всякаква гледна точка - три мелници са много за тогавашното село Попица.Скоро братя Илиеви и Георги Попов изкупуват цялата мелница и я преместват в Бъркачево, където работи и досега.
В новата цигларна принципът на работа е: всеки съдружник да управлява една година и каквото изкара - за него е. Но не всички могат да организират добре работата, пък и годините са различни - съдружието се разпада. Яким Матеев купува цялото предприятие, доставя нови машини и организира производството на по-големи количество повече от добри подови тухлички и цигли, които и сега - 70 години по-късно, покриват доста постройки.
Постепенно се разгръща и подребни стопански инициативи. Цоло Вутов отваря обущарска работилница. Иван Маринов и Атанас Костов са съдружници-шивачи и подготвят нови майстори, вече на модерно облекло - Димитър Дичков Гешо Томов, Христо Върбанов, Петър Дачов, Цено Кътов, Ив. Т. Мишев (Елеганта). Най-търсените измежду тях са Петър Дачов и Димитър Дичков. Иван Маринов и Атанас Костов отварят шивачница-филиал в Соколаре.
Григор Стефанов отваря бакалница, а бонджалията (Бонджул) от Етрополе (не е от фамилията Бонджоловци), Върбан Минов, Цветко Боденски и Савчо Нинов стават кръчмари.
По инициатива на Савчо Нинов и с помоща на секретар-бирника Ив. Георгиев през 1936г. е прокаран телефон в общината. В телефонизацията на селото участват Дано Ценов, Дилко Балтийски.
След дълги митарства по частни къщи, при примитивни учебни и битови условия, през 1925/26 година, на предприемачески начала, със средства на общината, е построена двуетажна представителна, хигиенична сграда на основното училище "СВ. св. Кирил и Методий". В него има им гимнастически салон, който се използва и за обществени нужди - тържества и забави. В основата на училището, в стъклена бутилка с олио, е поставено послание до поколенията. Училището е открито с водосвет от свещеник Ефтим Икономов.
В средата на 20-те години трудоваци построяват шосето за Бяла Слатина с макдамова настилка, а населението на Попица засаждат плодни дръвчета покрай него. Впоследствие шосето е реконстрирано няколкократно, за да придобие сегашният си вид. В трийсетте години има високи брегове и зиме става непроходимо от снегонавяване.
С помоща на учениците през 1927/28 година се каптира водата в баира и по манесманови тръби се довежда до 5 обществени чешми като две от тях са пред самото училище. Баирът около каптажа е залесен и това място се нарича училищна градина.
При кметуването на Върбан Христов през 1929г. е построен коларският мост към Компанската мелница. Майстор е Динко Томов. За пръв път светват електрически крушки по няколко улици и в обществените згради през 1930г. Електричеството е от мотора нс Компанската мелница и е безплатно.
За село като Попица, с развито разнообразно скотовъдство, с ктайно необходим скотоводен дом. Той е построен също по време на кметуването на В. Христов през 1929/31г. Докарани са елитни разплодници. Расовите жребци са от конезавода "Клементина", Плевенско. Не случайно през трийсетте години Попица се слави като село с най-добро коневъдство в целия Врачански окръг. Наскоро, 1932г., в селото е основано коневъдно дружество с ръководители Йото Кочов и Иван Маринов, а 4 години по-късно и говедовъдно дружество, ръководено в различно време от Дилко Балтийски, Георги Цоков, Тодор Тодоров. За издръжка на дружествата им раздават по 50 дка общинска земя. Двете дружества организират изложби на племенни животни с награди. Участват в околийски и зонални излижби. На тази дейност край слага механизирането на селското стопанство при неговата колективизация и научния подход в племенното дело.
До 1934г. са събрани 380 хил.ле. във фонд "Читалищен дом". Тогава (кмет е Цветан Лалов) започва строителството не само на читалището, но и на общината и на здравния дом. това са сгради с повече от добра архитектура за времето си, че и днес, и с отлична функционалност, според предназначението си.
Прелом по отношение на овощарството в селото е засадената от Яким Матеев до цигларницата овошна градина. Почвено-климатичните условия в Попица са подходящи за всякаква овошка. Това се подтвърди и през 50-те и 60-те години , когато ТКЗС отглеждаше великолепни ябълки в промишлени количества както и ягоди. Високо добимно е и лозарството. При нормална година дините и пъпежите нямат обиране. Същото се отнася и за зеленчукопроизводството. Христо Нинов като кмет през 1934 ( преди Цв. Лалов ) е инициатор да се направи паметна плоча до портата на загиналите във войните, но и до днес в селото няма паметник на загиналите във всички войни като паметник-символ на селото, за чието изграждане има усровие още в началото на 80-години. В същата 1934 г. пак Хр. Нинов повежда младежите с музика да засадят 50 дка. салкъми в Мекишака. В средата на трийсетте години Локан Цеков, Кръстьо и Христо Попови закупуват на старо лек автомобил и след година го продава. През трийсетте години в Попица има 8 вършачки – 5 се задвижват с локомбили, а останалите с различни трактори. Кооперация “Пчела” разкрива втори магазин за потребителски стоки в дома на Павел Чолашки.Същевремено кооперацията изкупува зърнени храни, яйца, птици и е сериозенкоткурент и ценови регулатор на търговците-комисионери. През този период комисионерството се видоизменя и разширява – яйчари изкупуват яйца и птици по домовете, калузи (джамбази) изкупуват жимотни, кожи и хранителни продукти. Яковци организират склад за яйца, събирани чрез натурална обмяна в магазините им. Махмут Махмудов ( Гошето ), Алия Аликов, Павел Пашов, Христо Нинов, Горан Бенчов работят с капитали на фирми от Враца, Бяла Слатина, Червен бряг и София – главно касапи и търговци.По-извесни калаузи са Иван Валезов, Али Футаков, Тодор Цанов, Христо Дилов, Савчо Нино. Калузите обикновено са касапи.По предложение доктор Мирочник (1933-34 г.) се построява хигиенична и контролирана касапница и една месопродавница, с което се ликвидира безконтролното, нехигиенично и опасно за здравето на хората клане на добитък и продажба на месо. В тези години Томовци се отказват от дюкяните си и от бояджийството, ликвидират угояването на добитък с търговска цел, прекратяват комисионерството си. Работят дюкяните и кръчмите на Яковци. Появяват се нови кръчми – на Кръстю Бракачевски ( кръчма и касапница ), Христо Костов, Марин Пашов, Цени Вачов, Савчо Нинов. Йордан Стефанов работи като шивач и фотограв още от 20-те години, а по-късно отваря магазин. Магазини разкриват и АтанасКостов и Иван Ниновски, а сладкарници ( бозаджийници , наричани в Попица бозони) – Симеон Марков, Цено Сираковски, Йордан Клисурски и Георги Кнеженски – за кратко. Шивачите Петър Дочов, Димитър Дичков, Христо Върбанов, Гешо Томов шият модерно облекло от фабрични платове и имат по няколко чираци и калфи. Велчо Христов и Христо Шабански държат шивачница в Соколаре, която използуват и за партийна работа. Голяма е дърводелската ( за мебели и дограма ) работилница на Никола и Богдан Шабански. По-скромни са дърводелните на Никола Стоянов, Марин Тетевенеца, Асо Трънки. Измежду майсторите – строители най-търсени са Дилко Томов, Димитър Калчев, Иван Петков Владов, а най-искусни каменоделци са Стоян Йолов и Николай и Григор Йолови.Обущарите Кръктю Йолов, Събчо Йолов, Христо Вачов, Цоло Вутов са повече кърпачи – рядко изработват нови обуща.Самостоятелни коларо-зелезарски работилници подържат Йордан и Тошко Райкови, Вълчо Златов, Меновци, братя Каленски, Нечо Курташки, Савчо Даковски, Найденосци. Налбанти ученици на Петър Калчев, са Велчо Кътов и Пешо Дилков. Кожухарите Найден Чемиширски, Йордан Кръстев Дичков, Йото Пешов, Димо Цолов шият предимно подплати за полушуби и тук-там някой калпак. На почит сред една постояна клиантела са казанджиите Пешо Дилков и Кръстю Николов Ватов. Спас Кацара постепенно се отказва от казана и от кацарството. Бъчвар е Ангел Томов.
От есента на 1940г. заработва новата прогимназия. Тази зграда дава възможност да се разгърне по-продуктъвен учебен процес.
===================стр.119=======================
Няма коментари
Търсене
За този блог
Гласове: 175