ПОПИЦА :: - В завоят на Скът-7

СЕПТЕМВРИЙСКОТО ВЪСТАНИЕ - РЕАЛНА НЕОБХОДИМОСТ ИЛИ НЕЗРЯЛО РЕШЕНИЕ        Към 1923 година в Попица съществува група от бедняци, на наемни работници - 8 в двете мелници, шестима в двете караджейки, десет в цигларницата, една в дарака и 16 по четирите вършачки - общо 41. Освен тях в селото има 30 ратаи и 250 безимотни. Преобладават бедните и средни селяни, обнадеждени до голяма степен от социалистическите идеи, особено след като земеделското правителство загубва власта без съпротива. Неколцина едва свързващи двата края занаятчии са също потенциален резерв на БКП. Характерно за Попица още тогава, а и в следващите двайсетина години, е наличието на честна прогресивна интелигенция, произхождаща от средни и дори по-заможни семейства, която е организатор и ръководител на революционното движение, включително и на Септемврийското въстание.
    От по-богатите селяни само трима участват във въстанието - Г. Христов, Хр. Нинов и Иван Маринов и тримата земеделци. Измежду въстаниците най-малко са чиновниците и бакалите. А кръчмарите изцяло го пренебрегват, а сигурно и не навиждат.
    Знамето на въстанието, ушито от Радка Попова, извесно време после укриват Цонка и Елена Попови, сестри на П. Попов.
    На 9 юни попишките комунисти и комсомолци се събират в партийния клуб, готово за борба срещу превратаджиите. Самият Петър Шабански е сродник, макар и с малко закъснение, на идеята за единодействие със земеделците и за решителни действия против превратаджийте. Но погрешната тактика на неутралитет, наложена от ЦК на БКП, свързва ръцете им и те бездейно, но с мъка наблюдават как преврата успява.     Въпреки това в Кнежа, веднага след 9 юни земеделци и комунисти се здружават в единен фронт като създават общ военнореволюционен селски-работнически комитет и събират оръжие. В комитета влизат комунистите Фердинант Кузовски и Георги Михаелов и земеделците Стефан Цанов, Александър Македонски и Никола Стойновски - всичките от Кнежа както и хора от целия район, между които и попичаните Димо Луканов и Пешо Дилов.
    В дните 5-7 август 1923г. вишето партийно ръководство взема решение да се организира въоражено въстание против властта на сговора и да се установи работническо-селско правителство. Друг е въпросът, че при започващия да спада след 9 юни революционен подем в страната трудно или невъзможно е въстанието да стане масово, да се подготви организирано, дасе намери достатъчно оръжие, за да се гарантира успехът му. Напротив Едномесечния срок за подготовката на въстанието предрешават неговото поражение и многобройните жертви, които взема.
    Но комунистите и комсомолците приемат решението за въстание като компенсация за бездействето им на 9 юни и до голяма степен са ентусиазирани. Решимост има, но по-добре би било да има оръжие. За да се запази тайната, вместо в партийния клуб, събранието се провежда в месноста Потока. Начело на подготовката е П. Шабански. Той поддържа връзка с околийския и окръжния комитет на партията и по-конкретно с ръководните дейци от Кнежа Г. Михайлов и Ф. Козовски, със секретаря на окръжния комитет Гаврил Генов, с ЦК и с неговото ядро, групирано около Г. Димитров и В. Коларов, с Павел Стефанов деен комунист и трибун от Враняк, убит без съд и присъда през 1925г.
    П. Шабански се среща със земеделците Вълчо Тотов и Горан Петров, зет на П.Шабански и уреждат сътрудничеството между двете партии. Готовност декларират и земеделците Г.Христов, Хр. Бонджулов, Ив. Тодоров, Ив. Калъчев, Найден Маринов, Пешо Дилков, Дилко Иванов, Илия Пелов и още др. Всъщност като се говори за подготовка трябва да се подразбира дейност за психологическа нагласа, за готовност да се излезе на улицата.
    Когато на 12 септември сговогиската власт арестува 2500 ръководно комунисти, с което фактически обезглави въстанието, П. Шабански успява да се укрие и продължава да е начело на подготовката, доколкото я има в Попица. Това е от значение за революционната работа в цялата Белослатенска околия, защото ръководните дейци от града и околийския комитет са арестувани. По такъв начин, чрез П.Шабански, Попица става център на въстанието за цялата околия, какъвто център, чрез Ф.Козовски и Г. Михаелов,е Кнежа за Оряховска околия.
    Всъщност в тези дни П. Шабански е нелегален. На 18 септември той заминава за София. Там се среща с Г. Димитров научава за решението на ЦК въстанието да се вдигне на 22 среяу 23 септември и взема паролата. На 9-ти се завръща в Попица, събира партийното ръководство и го уведомява за въпросното решение без да уточнява датата.
    Вечерта на 22-ри в дома на Христо Петков Кнеженски, където е партийния клуб, се събират трийсетина комунисти и неколцина комсомолци. Едва сега П. Шабански оповестява начало на въстанието. С оглед да не се пролива кръв, се изпращат Цанко Ив. Бозаджията и Йото Кочов Хубчев при прецедателя на деветоюнската тройка Макавей Стефанов с предложение да предаде власта доброволно. Йото Шабански, Димитър Калчев, Братята Стефан и Йордан Дашови и други комунисти както и земеделецът Г. Христов отнасят паролата за въстанието в селата Борован, Соколаре, Бъркачево, Комарево, Враняк, Еница. Радка Попова предава паролата на Х. Хрелков в Б. Слатина.
     Групата у Христо Кнеженски се премества в дома Иван Кузманов, до шосето откъм Бяла Слатина, откъдето се очаква съпротива. Пътьом групата се увеличава, до удвояване, а в Кузманов са и земеделците. Този дом става щаб на въстанието. Скоро тук се завръщат пратениците до общината с известието, че М. Стефанов е Въоражен, отказва да предаде властта и просто ги изгонва. Предприема се нова тактика. Въоражена група Вълчо Златов, Иван Кузманов и Цветко Токьов причакват управляващата тройка (Стефанов, В. Пашов, Хр. попов) в тъмното, преди да влезе в общината, и със страховит, макар и комичен викна Вълчо Златов - моментно хрумване - "В името на световната пролетарска революция сте арестувани" я обезоръжават.
    Междувременно в щаба се определя нова общинска тройка: Йото Кочов, прецедател и комендант на селото, комунист, Тодор Драганов, комунист, и Георги Христов от БЗНС.
    В тези нощни часове черковната камбана бие тревожно и призовно, селския барабанджия също зове населението да въстане.
    П. Шабански е обявен за Районен комисар и комендант. С тези си устни правомощия той, след като властта в Попица е взета изпраща свои другари да подпомагат околните села - Кочо Икономов, Вълчо Златков, Кузо Пелов и Макавей Марков в Бъркачево, където се оказва по-голяма съпротива, Нечо Пелов във Враняк, Коцо Попов и Лукан Цеков в Еница, Цвятко Токьов в Комарево, Нено Калъчев, земеделец, заедно с Лукан Цеков, прехвърлили се от Еница, в търнак.
    На развиделяване на 23 септември на позиция от двете страни на шосето откъм Бяла Слатина застават 60-70 души, между които 32 комунисти, а останалите земеделци и съмишленици и един широк социалист - Доко Карашки. Военен ръководител на въстанието е Цено Вачов, фелдфебел от войската. За групата източно от шосето отговаря самият Ц. Вачов и Иван Кузманов, а от другата страна - Макавей Марков, партиен секретар в селото по време на въстанието, Иван Пелов, старши подофицер от войската и Иван Калъчев. На останалите входни пътища на селото има наблюдатели. Съставът на двете групи се променя непрекъснсто и достига 150 души. Но те разполагат само с двадесетина пушки от общината и няколко пистолета. В последния момент разбират, че са изчезнали десетина пушки скрити от Ив. Калъчев на лозето му - задигнати от пазача белогвардеец. Като нпма съпротива хората са сравнително спокойни, някои прескачат до вкъщи за храна.
    Арестувани са няколко души блокари - М. Стефанов, Иван Цеков, Йоло Ценов, Ив. Спасов, Яким Якимов, Димитър Иванов, Вълчо Пашов и др. но отношението към тях е напълно коректно и хуманно като са държани в старото училище без каквито и да било притеснения.
    След всичко това се провежда многолюден митинг. П. Шабански разяснява целите на въстанието - да установи работническо-селска власт и социална справедливост. Призовава към ред и дисциплина, без своеволия и насилие. Населението акламира революционната тричленка.
    Когато Йото Шабански, Петко Тодоров и Цветко Токьов пристигат в Кнежа за пушките, по настояване на Г.Михайлов Йото остава в Кнежа като куриер и с велосипед разнася революционната поща между двете села. Връзката с останалите села не е много добра и не е напълно ясен хода на въстанието там. Най-неясно е положението в Бяла Слатина, където ръководствата на БКП, и на БЗНС са обезглавени още на 9 юни и няма кой да организира въстанието.
     След втората безсънна нощ на 23 срещу 24 септември П.Шабански предлага по куриер (Д.Калчев) на Ф. Козовски и Г. Михайлов да му съдействат да превземе Бяла Слатина. Той подготвя група от няколко десетки души за тази цел. Предварително изпраща ултиматум до околийския началник по куриера Вълчо Златов: "Всички села в околията са в защита на новата работническо-селска власт - пише в ултиматума. Предвид на това и да се избегнат всякакви кръвопролития предлагам ви да предадете града доброволно иначе всичката отговорност за евентуални жертви пада върху вас. В случай на задържане на парламентьора ми ще считам, че сте решен на кръвопролитие и съпротивата ви ще бъде жестико наказана."
    Подписът е : околийски комендант П. Шабански, 24.09.1923г.
    Вълчо Златов е закаран с каруца и с вързани учи от края на града до околийското управление. Срещата започва в 16,15 часа. Околийският началник е уплашен от ултиматума, но се колебае Вълчо е изобретателен и проявява завидна фантазия и смелост като обяснява, че в Попица са съсредоточени 7 000 въстанници, добре въоражени със стрелково оръжие и едно полско оръдие. "Оръдие" има. Но какво? Още по обяд Ив. Кузманов, Йордан Дашов и Найден Маринов разкачват каруцата на Ченко Станчов и върху колесара (предната част) монтират дълъг кюнец от печка, а неколцина имитират окопаване на оръдието. Тази бутафория в месността Любимир е забелязана от наблюдателните постове на белослстенските деветоюнци, подтвърждават думите на В.Златов. В 17 часа ръководителите на партийната организация Фердинант Митев, Пеньо Писков и други са освободени и те установяват работническо-селска власт в града. След два часа на бял кон, с малка свита, в Бяла Слатина пристига околийския комендант П. Шабански.
    През ноща на 24 срещу 25 септември все още витае надеждата за успех на въстанието. Сутринта на 25 откъм Ромолов байр се задава въстаническия отряд от Кнежа. Целта е към него да се присъединят силите от Белослатенска околия - групата да замине в помощ на окръжния град Враца, който все още е в ръцете на деветоюнци. След кнеженските въстаници обаче върви армейска част, която е разбила въстаниците от Бреница и настъпва към Бяла Слатина. След час-два Яшар Ибов, сдружен земеделец, донася трагичната вест, че плокарите са завзели града. Смут, покруса, а и страх обхваща хората.
    Откъм Бяла Слатина към Любимир се задава неизвестна група. Тя открива огън по попишките въстаници, които все още са на позицията. Завързва се престрелка, която принуждава групата да се оттегли. Но това е само маневра. Групата - Съйно Тонев, адвокат, инжинер Беделев, Тодор Игнатов и още неколцина блокари заобикалят мосчето на километър и нещо северно от Попица, свиват на изток през шубраците и през неохраняваните Долни ливади влизат в Попица. Добре въоражени, те освобождават арестуваните попичани и ги връщат на власт. Обезверени въстаниците от позицията в Любимир я напускат. Някои се завръщат по домовете си, а група от 15 души, между които са Димитър Калъчев, В.Златов и Йото Шабански, се отправят към Борован, за да се присъединят към тамошните въстаници. Но току пред Борован откриват пост на блокарите, признак, че и Борован е паднало. Обезсърчена групата се завръща в Попица.
    В същото време П. Шабански, заедно с ръководните комунисти от Бяла Слатина, се присъединява към отряда от Кнежа, отправил се към Бойчиновци. От там П. Шабански поема пътя на политическа емиграция.
    Епилогът на въстанието е печален и на много места кървав. Прокопана е още една дълбока бразда между прогресивните сили и реакцията. И до днес белег на въстанието са паметниците на над 5 хиляди жертви на белия терор в България, вестител на фашизма.
    Благодарение на хуманизма на въстаниците от Попица след потушаването на въстанието в селото няма кървава разплата. Нещо повече, в общинската тричленка, поставена след въстанието, влизат М. Стефанов, прецедател, въстаниците Йото Кочов, обявен за комендант на тройката, и Георги Христов. Това управление съществува докато се разбира, че главните въстанически сили са разбити при Бойчиновци. След това тричленката включва М. Стефанов, прецедател, Хр. попов, комендант, и Тошо Томов (ш.с.). За секретар бирник е назначен Иван Георгиев. Георги Христов и Й. Кочов не са арестувани. Но по нареждане на Хр. Попов започват обиски в домовете на въстаниците, изземват оръжие. Към края на септември арестуват трийсетина души, между които комунистите Вълчо Златов, Д. Калчев, Й. Шабански, Ив. Кузманов, Стефан и Йордан Дашови и земеделците Ив. П. Калъчев, Горан Петров, Ив. тодоров, Найден Маринов, Вълчо Томов. Част от арестуваните са откарани в Кнежа, други - във Враца.
    Управниците в Попица и още няколко души се застъпват за арестуваните . Савчо Нинов, Йоло Ценов, Ив. Георгиев, Нино Минков, Ив. Спасов, Цени Върбанов и Томо Христов отиват с армаган - овен и буре вино в Кнежа пти военните и с добра разпивка и музика ги омилостивяват. Разминават се замислените разстрели и в срок от 3 до 10 месеца всички арестувани се завръщат в Попица. Но селото загубва един такъв деен и образован човек като Петър Шабански. ***
   П. Павлов е роден през 1894г. след като учи в Попица и в Бяла Слатина до трети прогимназиален клас, след неуспешен опит на баща му да го направи арабаджия, любознателното момче се записва в специалността землемер в най-реномираното за времето техническо училище "Хр. Ботев" в София. Още към края на средното си образование Петър е приел идеите на тесните социалисти и разпалено в открити спорове.
   През 1913/1914г. отбива военната си служба в щаб на Трудовата повинност в Плевен, където е използван по специалността си. Контактува с много хора, между които и с видни партийни дейци и става член на БРСДП / т.с./. Землемер е и по време на Първата световна война, вече мобилизиран. Често го предупреждават, че ще бъде изпратен на фронта ако се занимава със социалистическа пропаганда.
    От брака му с учителката в Попица Йорданка Табакова, дъщеря на прогресивно врачанско семейство, през 1920г. се ражда синът му Карло.
    В годините 1920/23 Петър работи в София и живее заедно с Г.Табаков, брат на жена му, също социалист. През този период се запознава и има чести срещи с Димитров и Коларов. Техен пратеник е той в Белослатенско за въстанието, след което през Виена заминава за Москва.
    С Решение на задграничния ЦК и с помоща на сръбския военен аташе в София П.Павлов идва в България по време на Витошката конференция през 1924г. Тогава се среща с жена си с предложение да емигрира и тя с Карло или пък да му даде детето. Тя отклонява това предложение категорично.
    П.Павлов завършва висше инжинерно образование в Съветския съюз и започва работа в Саратов. Той научава, че Йорданка се е омъжила. Тогава той се оженва за студентката от Саратов Лидия Яковлевна, а после се премества в Москва. Чести и сърдечни са срещите между семейство Шабански и семействата на Г.Димитров, В.Коларов,Г.Михайлов, Ф.Козовски.
    Едва 1935г., в качеството си на представител на тръста "Експортстрой" в Турция П.Павлов успява да уреди прехвърлянето на Карло в Съветския съюз. Шабански просперира като инжинер и е търсен и уважаван като специалист. По време на Великата отечествена война загъбва Карло, офицер от Червената армия.След 9 септември се завръща в българия. Известно време е първи замесник-прецедател на Държавната планова комисия. Умира едва 55 годишен в 1949г., в Москва като представител на България в икономическата комисия (комитет) на социалистическите страни - бъдещия СИВ. ==========стр 107==============

Нагоре