НОВ ВЕК - НАДЕЖДИ И ПОКРУСИ
(1900 - 1919 ГОДИНА)
      Икономически и обществен възход.
   Вододелътмежду два века невидим и символичен, подтиква човешкото общество към размисли, кара го да чертае планове за стопански и духовен просперитет. В този смисъл периодът 1900-1901г. е гранична линия между две епохи. Основа на развитието е науката като цяло и особено разделите и за индустрията и селското стопанство.
     Още по турско и след Освобождението до края на XIX век, основа на българската икономика са овцевъдството и отчасти земеделието.  Такова е положението и в Попица. Постепенното въздигане на индустрията изисква по-голямо разнообразие в земеделското производство - повече зърно за преработка от мелниците, повече технически култури като памук,коноп, слънчоглед, а и свила. Иманно затова в края на XIX  и началото на XX в. усилено се разорават целините, изсичат се гори. Усилва се изкупуването на индустриални стоки - платове и дребен земеделски инвентар.
    Веялка за житни култури за пръв път идва в Попица през 1900г. В следващите година-две и цилиндрите за отсяване на житото след като е овършано на харман с коне. попичани виждат за пръв път вършачка в 1906г. докарана от село Кнежа, а в 1910г. съдружниците Хр. Кременски, Петър Калчев, Нино Йолов, Макавей Стефанов, Петко Рашов, Драган Иванов Сърбина купуват собствена вършачка. Тогава престава конската вършидба на харман. В следващите две десетилетия вършачките в селото стават десетина.
    В началото на новия век тук-там по покривите на къщите се появяват цигли (Керемиди). През 1907-1908г., по подобие на баначените от Бърдарски геран, Христо Динков Мераклията започва да обковава каруците с желязо.
    Шивачите Дочо Луканчовски, Георги Цоков, Атанас Вълчов модернизират работилницата си като в 1910-11г. закупуват шевни машини. Шивачи са още Йоци Сърбина и Йордан Вецин. Осман Колесара шие турско облекло с гайтани.
    На 20 декември 1904г. в Попица е основана кооперация "Пчела" - първата кооперация във Врачански окръг. Тя е утвърдена с определение $427 от 4 юли 1905г. на Врачанския окръжен съд, регистрирана под $70, публикация в Държавен весник бр. 5034 от 1905г. В началото кооперацията се нарича Спестовно взаимно дружество или Земеделска спестовна каса. Учередители са Йоло Ценов, Кузман Нечов Савов, Макавей Стефанов Първанов, Тошо Димов Ганов, Христо Петров Йолов, Рашо Иванов Лаков, Марин Павлов Иванов, Петко Рашов Лалов, Вачо Върбанов, Тодор Храбров Белчов, Стойо Йолов, Нечо Стефанов, Димитър Дичков, Петър Кръстев, Христо Кръстев, Иван Сираков. Гаранти на кооперацията с имотите си стават Иван Сираков, Димитър Дичков и Христо Даскала.
     След регистрирането на кооперацията през 1905г. в нея подстъпват още 25 души, а в 1908г. членовете и са вече 64. Кооперацията върши спестовна и кредитна дейност. Впоследствие навлиза в изкупуването /яйца и пшеница/ и търговията - открива магазаин с първи магазинер Христо Йолов.
    Кооперацията е агент на дирекция "Храноизнос", член е нч РКС в Червен бряг, откъдето идват потребителските стоки. Членува в общия съюз на българските земеделски кооперации.
    Първият управителен съвет е в състав - Йоло Ценов, прецедател и членове - Иван Цеков, Нечо Стефанов, Димитър Дичков и касиер - свещеник Марин Стойков. Прецедател на контролния съвет е Петър Кръстев и членове - Христо Йотов и Кузман Нечов (видно от първияревизионен протокол от ревизията за времето от 1 юли 1905г. до 24 септември 1906г.).
    Първи кооперативен дом е къщата на Христо Попов. после закупуват и къщата на Тодор Каменов (писара). Днешният кооперативен дом (селоопа), проектиран от архитект Цветана Нинива, е на мястото на тази къща.
    След свещенник Марин Стойков касиери са Кузман Ненчов, Марин Павлов (Франгача), Васил Г. Йолков, Драган Цветков. Най-квалифициран и дългогодишен касиер е Стефан Макавеев, завършил висшата кооперативна школа, многократно отличаван за  работата си от Българската земеделска банка.
    През 1955г. потребителна кооперация "Пчела" включва селата Бъркачево и Враняк, а в 1972г. влиза в съатава на  РПК Бяла Слатина.
    Поп Марин Стойков идва в селото от Велико Търново. Освен в богослужиете той е предприемчив и в обществените и в стопанските дела. В края на 20-те години се преселва в Бяла Слатина.
    По инициатива на Нино Йолов и съдружниците му Христо Староселски, Макавей Стефанов, поп Марин Стойков, Петър Калъчев, Цени Петков и Васил Иков през 1905-1906г. върху 18 дка земя, собственост на Нино Йолов, е построена мелница, извесна впоследствие като "Ниновската". Главен майстор, каменар на строежа е Кочо Хубчев, а ръководител на строежа - Нино Иолов. Още с построяването си мелницата се задвижва с парна машина.
    Ниновци са преселници от Горна Кремена. И те като другите преселници са по-инициативни и отворени към възможностите, които откриват наводненията. Нино има шестима синове и две дъщери. Макар и да притежава стотина дка земя фамилията живее бедно. Нино не обича земеделието. Третокласното му (сега седмокласно) образование, високо за времето си, му дава възможност да бъде учител в Кнежа, а после и акцизен пристав. В 1901г. той е кмет на Попица с помошник Макавей Стефанов. Първородният му син Йоло загива на фронта през 1916г. без да види сина си Нино. Вторият му син Христо, буен по нрав, макар и с невисоко образование, дълги години е в водовъртежа на партийните борби, проявява качества на трибун, но и доста себичен и склонен да се възползва от всяко положение за лични облаги. Третият син на Нино Йолов - Савчо, роден през 1899г. също останал без образование, но надарен с остър и прагматичен ум, самоук зидар, завършил курс по шивачество с майсторско свидетелство, сам си строи къща, има добри доходи от шивачеството, прехвърля се в търговия на овце и говеда, отваря кръчма. ѝсъс завиден предприемачески усет и стопанска дързост, не толкова с много пари, а повече с пресметливост и умение да маневрира в живота, с комбинативност, едва 27 годишен той успява в 1926г. да изкупи дяловете на бащините си съдружници в мелницата. В средата на 30-те години, поради неразбирателство с брат си Христо, Савчо зарязва свойте четири дяла от мелницата и с цялото си семейство се преселва в съседното село Соколаре, където без лев собствени пари, само със заети, купува мелница. Впоследствие я разваля и строи нова на по-хубаво място. Наскоро купува изгодно, пак почти без собствени средства, половин мелница в Кнежа.
    След национализацията на мелниците Савчо Нинов се преселва в София и с труд като майстор-брашнар и като шивач не само успява да изучи трите си дъщери (две висшиски), но и да закупи парцели, на които построява няколко апартамента.
    Учителят Иван Бояджиев от Бяла Слатина е първият пчелар в селото още от 1902г.
    Между 1910 и 1914г. Кръстьо Сърбина прави керемиди под Свинския брод, докато този занаят  усвоява и Дилко Николов. По инициатива на Петър Калъчев, с негови и на Драган Иванов Сърбина пари, и с труда на Кръстьо Сърбина, на сина му Костадин и на Йончо Сърбина, на мястото , закупено от Пашо Мутов Берберски (Пашовия бряг), в 1914г. се построява цигларница. Впоследствие съдружници в нея стават Яким Матеев, Йоло Ценов, Христо Тошов, Бенчо Гергов, Христо Попов, Драган Сърбина. Накрая тя преминава в ръцете на Яким Матеев. В нея обикновенно работят по десетина души, може да се каже първите пролртарии, които задружно участват в класов
и манифестации. В двора на поп Марин Стойков и в Кумбовата воденица има дараци. Те спират работа не издържали конкуренцията на по-новия дарак в мелница "Фортуна" в Бяла Слатина.
    След 1906г. Осман Бакджията от Бяла Слатина доставя веялки, жетварки, цилиндри за зърно.
     По време на Бълканската война през 1912-12г. Киро Маринов, Хр. Тошов, Хр. Попов, Хр. Тетевенски стават собственици на велосипеди.
     През 1904г. Скът приижда и залива Карашчените които живеят на десния и бряг, на мястото на Елезовци, срещу фиданите. Те се изселват в горния (западния) край на селото в днешната карашка махала.
    Ноно Йолов като кмет през 1907/908г. изселва циганите от центъра на селото в днешната им махала.
     В "Царска" градина учителят Иван Бояджиев поставя първите пчелни кошери.
       Кметове от 1900 до 1919г. в селото са:

1900-Иванчо Петков Даскалов,
1901г. Нино Йолов и Макавей Стефанов,
1902г. Макавей Стефанов и Д. Луканчовски,
1904/6 Иванчо Даскалов,
1907/8 Нино Йолов,
1909г.  Макавей Стефанов,
1911г. Христо Йотов Даскалов,
1913/18 Вачо Върбанов,
1918/19 Макавей Стефанов.   Социално икономическо разслоение в Попица и консолидиране на политическите партии.

    Като отзвук от селките бунтове в Северна България през 1900г. се основава организация на селяните с професионално-просветителски характер или съюз на "чивчийте" в България. Но още първите години на XXв. тя се превръща в политическа партия - БЗНС. Това подтиква неколцина средно и малоимотни попичани да основат в 1908г. земеделска дружба. Основатели са: Христо Кременски, Дилко Иванов Балтийски, Тодор Цеков Ребърковски и брат му Лукан, Дилко Кехайов, Алипи Йотов Градин и брат му Павел, Тодор Островски, Нино Драганов, Петър Цолов и Стою Петков Йолов (Резката). За прецедател избират Дилко Балтийски, а за секретар - Иван Кременски. Членовете на БЗНС се отчитат, правят събрания, получавата весници, пращат делегати на конгреси, държат речи против войната 1915г. Но общо взето организационния живот на дружбата в селото е вял.
    През 1903г. в Попица учителствува Иван Бояджиев от Бяла Слатина, тесен социалист. Той продължава делото на М. Косталевски и Васил Бончев и събужда у неколцина попичани интерес към идейте на социализма. В 1909г. учителят от Попица Павел Благоев, социалдемократ, изнася пред втората сбирка на партийната и учителската социалдемократическа група в околията беседа на тема: "Поскъпването на живота и работническата класа". Йото Ноколов Шабански (Теглото) роден 1889г. е изпратен още 12 годишен да учи обущарство във Враца, после в Червен бряг и Бяла Слатина. Занаятчийските работилници са средища и за бистрене на политиката. Така Йото дочува споровете между тесните и широките социалисти. Вече 18-19 годишен той застава на страната на тесните социалисти. В 1910г. Йото се завръща в Попица и заедно с Марин Найденов Тетевенеца, създават група тесни социалисти. В състава влизат още Калчо Петров, Петко Тодоров Кочански, Кочо Йотов Хубчев, Георги Караганчов, Исмаил Ходжов, Вълчо Пелов и Александър Георгиев. За клуб на групата служи кафенето на Георги Караганчов. Социалистите са абонати на три броя "Работнически весник". Че тесните социалисти стават по-организирани свидетелствува и написаното в "Работнически весник" на 13 март 1913г. Той изнася, че на 18 февруари същата година, напублично събрание в селото е говорил Ангел Анков, партиен деец от Враца, кандидат за народен представител и след събранието е арестуван и откаран в полицейския участък в Бяла Слатина.
    Попичани, участвали в Балканската и Междусаюзническата война, разказват за героизма на войската и за продажничеството на буржазната власт и на Фердинанд, но общо взето хората си остават повече под влиянието на буржоазните партии, отколкото на тесните социалисти и БЗНС, както и в цялата страна. И  все пак на изборите в 1914г. тесняците получават 211 гласа. След като през 1914г. за фронта заминава и Йото Теглото дейността на соцалистическата група съвсем запада.
   Победата на болшевиките в Русия през 1917г. отеква и в съзнанието на жителите на Попица. Неколцината учили повече от четвърто отделение по-лесно възприемат новите идеи. От писмата на близките си фронтоваците научават за тежкото икономическо положение в селото. Тежка, опасна и непредсказуема е собствената им съдба и ако в началото мислят, че страдат и гинат за България, след Октомврийската революция и след разговори с тесни социалисти, както и от прочетеното във весниците и позиви повечето от тях разбират, че са жертва на банкрутирала политика. Това се подтвърждава и от пораженията на фронта и особено след пробива при Добро поле.
     На  3 февруари 1918г. войниците Мишо Иванов Белчев, Георги Мишев Милов и Димитър Калчев Петров, заедно с група фронтоваци, отказват да участват в патрулно нападение при гр. Дойран. Това не е отказ от страх, а протест. и тримата са осъдени на смърт, като присъдата на тежко болния по това време Димитър Калчев е заменена с 15 г. затвор. Това са първите жертви от Попица заради социалистически идеи.
     В същото време в селото цари недоимък и глад, а реквизационни комисии изгребват и последните шепи зърно. Това предизвиква  нашумелия в цялата страна бунт на жените от Попица през пролетта на 1918г. Той започва на 10 април с тревожен звън на черковната камбана, разлюляна от Мария Стефанова Дашова и Стефана Иванова Илиева. Жените, предвождани от Еленка Борованката, съпруга на заможния попичанин Марин Павлов, изтъкнат общественик, Цена Вутова Цолова, Цена Милова, Ваца Гергова, Цена Дрънковска се събират в центъра на селото и в присъствието на кмета Вачо Върбанов се нахвърлят върху военната реквизационна комисия, водена от лейтенант, когото понатупват, и я прогонват от селото. Цена Молова и Кочо Иванов Хубчев, който държи страната на жените. Елена е осъдена на 15г. затвор. Има и други с по-малки присъди, всички недоизлежани.
     Женският бунт, непривично събитие в монотонния живот на селото свидетелствува за реалното влияние на социалистите върху попишките селяни. Затова те не остават безучастни и към Войнишкото въстание през септември същата година. Сред въстаналите войници, които пътуват към столицата, за да потърсят сметка от правителството и княз Фердинанд за пагубната политика, са и подпоручик Стоян Петров Калъчев и войниците Дило Гергов Диловски и Алипи Йотов Градин от Попица. Те са намират във влака с ранени фронтоваци. Между Владая и Захарна фабрика царски юнкери и немска алтирелийска част подпалват с алтилерийсшки огън движещия се влак. С риск на живота си, макар и ранен, Стоян Калъчев скача от горящия влак и след спирането му разтваря вратите на вагоните и помага на голяма чачст от ранените да избягат. В горящите вагони е разтрелян Дило Гергов Диловски.
    Алипи Йотов, като срочно служещ, ординарец на командира на полка и се грижи за сина му. Този син, вече юнкер, познава Алипи, арестант в 6-ти полк, и му помага да се спаси.
     През 1918г. при наличието на всеобщ революционен подем в страната, се възобновява дейността на партийната група в Попица. В края на годината е демобилизиран Йото Шабански, а не след дълго и Петър Шабански, Вълчо Златов, Димитър Калчев. Около тях се активизират Калчо Петров, Георги Караганчов, Усето Колесарски, Исмаил Ходжов и др.

  Бит и култура

   Колкото и да настъпват промени в икономиката на селото, колкото и в извесна степен да се модернизира бита, недоимъкът през първите 20 години на века, почти половината военни, е повсеместен и малцина имат възможност да си строят нови къщи, с различна от дотогавашната архитектура. Така че къщите, подредбата и дворовете си остават същите. Почти няма промяна в храненето на хората. До извесна степен се променя облеклото. По-младите изостават потурите и сукманите, като мъжете ги заместват с панталони, клинове, бричове, но все още от аба, а жените обличат поли, блузи и рокли. Общо взето повечето от родените преди 1900г. до края на живота си не се разделят с потурите, елека, калпака и царвулите.
     Най-заможните, учителите, чиновниците започват да носят галосници (нагръдници) с колосана яка и връзки от панделки, ракавели, бомбета, балтони и обувки от юфт, бокс и рядко от лак.
     Постепенно животът надделява над неволята, хората намират утеха отчасти в работа, отчасти в битовите и религиозни празници. Младите се събират на весели седенки, женят се, вдигат сватби, раждат деца - и то по 4-5 до 7-8 и повече.
    До 1910г. свадбите и празничните хора все още се отсвирват от отделни свирци като гайдарите Нечо Савов, Петко Костов (Пецици), Найден Петков, кавалджиите Тодор Пейов, Гато Танов, Цено Вачов и Димитър Милов и тъпанджията Найден Ненов. Под техните кръшни звуци играят мало и голямо не само на свадби и празници, а всяка неделя - хората се разтоварват от грижите и поддържат жизнени контакти. 
    През 1911г. по инициатива на Тошо Томов се сформира първата в селото и околията духова музика: Лазар Драганов, Филип Стефанов, Вельо Додов, Въто Ненов, Стефан Данов, Йото Иванов, Петко Кочаня и Христо Токьов. Духовите инструменти се изписват от Чехия, а гарант за изплащането им става самият Т.Томов, тогава народен представител. Само след три месеца съставът, добре сглобен и обучен, свири по свадби и се прочува из околията. За сажаление водачът на състава Лазар Драганов, флигорнист, загива в Балканската война, а в 1915г. и барабанчикът Христо Токьов.
    В този състав просфирва на флигорна и невръстния Йоло Николов, момче с голяма музикална дарба. по-късно той е известен музикант, краснописец и дългогодишен общински писар. От селско пастирче на 1 август 1914г. Йоло е приет за охотник-музикантски ученик във военната музика на 17 пехотен полк в Плевен за срок от 4 години. До там го завежда (пеша до Червен бряг) и представя Петър Ламбов, войник-отпускар, завърнал се в полка в Плевен. Само след година, едва 14 годишен Йоло заминава с полка на фронта, преминава през цяла Сърбия, през Албания и Македония до Солон и стои 3 години на позиция при Дойранското езеро.  След пробива на Добро поле войската отстъпва  неорганизирано и поема направо за България. Йоло Николов остава в духовата музика на 17 полк като флигорнист-солист и служи там до 1 септември 1919г. когато поради съкращаване на полка се завръща в Попица и организира нова духова музика.

<a href="http://yourreplicawatches.net/brand/Breguet/">Breguet Replica Watches - thai replica watches</a>
http://yourreplicawatches.net/brand/Zenith/ - Zenith Replica Watches - wholesale replica citizen watches
<a href="http://yourreplicawatches.net/">best replica cartier watches</a>
http://yourreplicawatches.net/ - replica watches tourbillon