Иван Георгиев е най-дългогодишния секретар-бирник в селото. Разбира си от работата и никога не е надчитан. Добре управлява общинския бюджет-по негово време са построени всички обществени сгради.Същевремено той е най-горещ привърженик на политиката на кръволока Цанков и заклет противник на комунистите и земеделците. Той е главния съветник на полицията, когато се решава съдбата на арестуваните от Попица-цвета на интелегинцията от селото. Той посочва за растрел братя Бенчови, Ив. Момчев и Радка Кацарска. За да се прикрие той действа с поставени лица.Пред народния съд се държи с пълно съзнание за делата си и какво го очаква. След 9 септември синът му завършва медицина.
Поп Стефан Георгиев, получава религиозна подготовка в духовното училище в Черепиш, но я съчетава с груба реакционност.Заядлив и избухлив по характер той не е образец на духовно лице. Антикумонистическите му триади и омразата му към комунистите имат паталогичен вид. Нищо не го въздържа, като учител по вероизповедание, да удари шамар на шестокласник-втори клас на прогимназията и да го нарече комунист. Има слабост към чашката и към вдовиците .Често пиян става за посмешище. Два пъти е осъждан от духовен съд и изпращан в манастир на изправление. Редом с Иван Георгиев клевети арестуваните, за да получават по-тежки присъди.
   Синът му Митко е скромен и добросърдечен човек. След 9 септември  не се подава на фалшиви емоции заради баща си. Отдава се на съзидателен труд като механизатор в ТКЗС, а двете му дъщери завършват више образование – медицина и филология.
      Иван Маринов в началото на учителската си кариера в попица, бъдещ директор на прогимназията, добър учител цигулар, дириген на хорове, социалдемократ е авторитетна личност в селото. В края на 30-те години обаче се сближава с Ив. Георгиеви Йоло Ценов и става ревостен привърженик на фашизма. Клевети собствените си ученици, арестувани през 1944 г.,прави доноси до Оласния управител във Враца, до полицейския началник в Б. Слатина и до директора на полицията в София ( доносите са на лице и сега ) против Ив. Момчев и Хр. Нинов! Необяснимо защо Народния съд го освобождава, а осъжда на смъргт Иван Нинов въпреки проявените от него симпатии към прогресивната интелегенция в Попица и намесине му за предотвъртявате на растрели в селото. В присъдите на двамата има грубо разместване на стойностите и справедливоста. Та в обществената безопасност в Попица през пролетта и лятото на 1944 г. са и Цветан Ганчев и Горан Бенчов. Те, често охраняват селото нощем от нападение на нелегални и партизани, пък те и двамата се срещат с нелегалните  Никола и Илия. Цветан Ганчев опитен техник, изважда барута от патроните на общинските пушки и уведомява двамата нелегални. Между първите арестувани на 28 февруари понеделник са Цветан Цоков, Върбан Драганов, Иван В. Иванов, Пенка Ангелова, Димитър Христов Иванов….Изправени с лице към стената подканят ги да седнат ако знаят защо са арестувани. Всички стоят-само един-Д.Х.И.-сяда. Явно е ще проговори. За другите и за още след тях се начеват месеци на неподозирани изтезания, жестокости изън всяко въображение, съществуване между отлитащ си живот и все по-зрима смърт. Те стигат до смъртта по пет, шест,седем, осемпъти без да знаят дали отново ще видят слънцето. В този кървав кръговрат е и крихката, хубава, сякаш излязла от картината на Майстора Пенка Ангелова….. С очите си да видиш. ( видял съм го  - б. А.) няма да повярваш, че е възможно при такова зверство да се мълчи. А те мълчат самобречено, за да спасят приятелите си.Но които могат да сядат, могат и да говорят. Разкрити са и ветераните, и ятаците, и 16-17 годишните юноши от групите на Рашо и Момчил.В техтическото училище – предисподня, влизат точно 70 души- юноши и девойки, мъже в първа сила, улегнали септемврийци, ятаци и ятачки- светци с попукани ръце, с погледи задтинали повече в недуомение, отколкото от страх. И не тялото а душата страда,когато свои те сграбчат за ръцете и краката и усърдно те подлагат под полицейските тояги. Измива ли се позоррът до гроб, та ако ще учийците да са те нарекли лъвче! Арестантите с фамилно име Шабански са седмина (между тях две “лъвчета”)   Останалите са достойни хора.Носят си кръста на революционери още от началото на века (Йото). А са толкова различни.Най-образован, най-интелегентен, най-безкористенбързоумен, талантлив, направо обаятелен е Христо. Неоспорим лидер на младежта . От две думи прави каламбур, а от три – виц, от четири тона – песен. Очите му греят и стоплят. Пред него и мракобесието отстъпва. Член на две комунистически партий- на аржентинската, в краткия му емигрански живот. Ако трябва човек за ум, за сладка раздумка, за бурен смях иди при Христо. Избран е за жертва.Убит е не с коршум, не с бесило, не със сабя. Премазан е съдистичност. Внесен е в “първи арест”- доскорошна класна стая., в която са греели портрети на възрожденци и първопрохождащи в науката. Внесен е преди да се отрони последната му въздишка, сякаш да се сбогува със шейсетината арестувани, принудително легнали по очи , потресени, безпомощи, усетили смърта в едно дихание, пресекнало в гробна тишина!

                            Имало ли е фашизфм!

   През пролетта и лятото на 1944 г… в съпротивата най-самоотвержено се включва и Христо Ценов Кътов, роден на 11 юни 1910 г.. Още в 1931 г. той е член-учередител на ремсовото дружество в Попица. Коларо-железар Христо не може да се примири с опустошената работилничка. От 1933 г. е в София, работник във фабрика “Памук”. С талант и умение бързо изучава предачните машини и усвоява шлосерство и електротехниката. Скоро става главен майстор на производствените отделения. Христо взема при себе си и пс-малката си сестра Петра. И двамата са отлични работници, но и активни комсомолци, а после и партийци. Христо е избран за секретар на паркийната организация, а година по-късно Петра води младите ремсисти. В 1941 г. след цели 5 години Хрито предава секретарството в партийната организация на сестра си и става командир на бойна група. Той е главният  организатор на съботажна акция при която в складове на фабрика “Памук” изгарят 10 тона памук и прежда, предназначени за германците. През април 1944 г. Христо с група младежи заминава за партизанска бригада “Чавдар” в Стара планина. Но край село Белопопци , Новоселско се завързва престрелка с джардармеристи. Малцина от групата оцеляват. Хр. Ценов се укрива в близката гора и се завръща в София. После той влиза в Трънския партизански отряд. При бой на отряда  край село Долна Мелина , Трънско през юни Христо е ранен тежко и заловен жив. Въпреки  жестоките мъчения не отронва  нито дума и е убит. Още една свидноа жертва на Попица в похода към бъдещето.

  На 8-ми август 1944 година близо до с. Копривщица, в района на гр. Сандомир, Полша, загива майорът от Червената армия  Карло  Шабански, командир на противотанков артирелийски дивизиоан. Карло е роден на 7 април 1920 година в Попица. Родители са му  Йорданка Табакова и Петър Шабански. От дете Карло е импулсивен често невъздържан, склонен към лудории и същевремено общителен, сърдечен и щедър, с предани другари. За по-строгото му и последователно възпитание като поотраства липсва покоряващия характерна истинския му баща, емигрант в Съветския съюз.Пък и самият Карло бленува за баща си , за Москва, с която свързва бъдещето си като летец. Най-сетне на 6 август 1935 г., след двайсет годишна раздяла, Одеското пристанище се срещат Петър и Карло Шабански.Мъжката прегрътка е обляна в сълзи. В новото семеиство на баща му цесто идват Васил Коларов, Антон Иванов, Фердинант Козовски, Георги Михайров – Железов. Те коментират увлекателно текущите събития и разказват романтични спомени от революционните борби в България и от битките в Испанската гражданска война. Карло възприема тези срещи емоционално и същевременно жизнена посока за себе си. В унисон с настроението в съветското училище, Карло се развива уверен в себе си, спокоен за бъдещето си. Той пише на майка си: Аз не обещавам много, но което обещая ще дам…… Бъди честен и трудолюбив и ще бъдеш щастлив – по този принцип тук може да живее, докато в България дълеч не ще отиде с него…” И в писмото от 1938 г. след атшлуса на Австрия и  заграбването на Судетите от Хитлер:”…..  По всичко личи, че ние живеем в навечерието на нова световна война….  Тя лежи като грозен призрак и над милата ми България и това ме изпълва с тревога, но тя ме изпълва и с надежда за скорошно виждане…” Точно заради това Карло се вслушва в повелята на времето - да  се създават военни кадри, и става курсант в московското военноартилерийско училище, което завършва с отличие и звание лейтенант само 20 дни преди началото на войната. От командир на огневи взвод до командирна изтребителен противотанков  артилерийски дивизион, от Лейтенант до майор ( не посмъртно ) с няколко тежки ранявания, кавалер на два ордена “Червено знаме” и един “Отечествена война” Карло Шабански  изминава бойния си път от Москва  през Воронеж, Харков, Житомир, Киев, през Житомирско-Бердичевската и корсунушевската  операция до Сандомир в Полша. Като артилерийски разузнавач той е винаги на предна линия, на места силно уязвими от неприятелски огън. Проявява се като рядък майстор на противотанковия огън с право мерене. Въпреки тежката бойна обстановка се завързва приятелство между очарователния мъж и изящен по облекло и обноски офицер Карло Шабански и военната лекарка доктор Ирида Дагел. То завършва с фронтова свадба и раждането на дъщеря Наташа, която бащата не оспява да види. На 12 май Карло пише на баща си:  “….Струва ми се, че засега на Дунав няма да попаднем, колкото и да ми се иска това… Бих желал с румънците да побъркаме мамалига и после като Ботев да целуна родна земя…..  Все едно до България ще се добера…  Иска ми се напред и все напред….. за да свърши по-скоро войната…..  Когато е напред, просторно е на душата….” На 8 август, заедно с офицер и четирма войници, майор Шабански се придвижва с автомобил към близската височина, за да наблюдава по-добре полосражението. Немците засипват автомобила с минохвъргачен огън. Оцеляват само двама войници. На другея ден майор Шабански е погребан в двора на черквана в село Копшивница. Оръдйните залпове не прикриват сълзите на войниците и офицерите и на селяните. Копшивница, където по-късно му е издигнат паметник.       Врачанският затвор, спасител в известен смисъл, на арестантите от непосилните изтезания, с битовите си несгоди и притиснения, имдава възможност да се съвземат физически и по традиция да се впуснат в усилено четене на различна литература –  художествена, научна, политическа, внасяна по всякакви хитроумни начини. Школа за марксизъм се наричат затворниците тогава. Там е събран голям контингент хора – образовани, интелигенти, публицисти с ревулюцинен и жизнен опит, готови политици – по-буйни и експлозивни в съжденията и поведението си, ако са млади, помъдрели, улегнали, по-задълбочени и критични, ако са по-възрастни. Готова школа за наука и култура, че и за марксизъм и комунизъм. Даже има програмирани часове за обучението. Внимание се отделя на обвинителния акти на поведението по време на процеса. И все пак – тежък затворнически живот, но с надежда за избавление не само с оправдателни присъди – надеждата е повече във времето, в световното време, чиято пружина се навива от армиите на сюзните против Германия страни и особено от Червената армия. Обвинителят на процеса говори по шаблона за комунистическа дейност, която “проповядва и пробужда към насилствено изменение на установения от Конституцията ( за каква конституция може да става дума след 1934 г.! – б.а.) държавен и обществен строй и към завземане на власта!”       (Хеле пък с четирите пистолета!). И да има “черни ангели” те са в София, не в Попица. За Попишките революционери главното оръжие е идеята. Н. Шабански, Илия Йотов, двамата в неизвесност,    Дичо Нецов, Върбан Драганов и Цветан Цоков са посочени като главни подбудители и виновници. Следват още 47обвиняеми –едни, че че пиемали нелегални в дома си (страшничко обвинение), други , че, дали кофа кутуруз, трети, заради прочутите пистолети, четвърти, че просто ги има в списъците… от близо 70 годишния Петко Кочаня до голобрадите ученичета и девойките , неусетили още любовен трепет. Страшни противодържавни престъпници! Та те бяха ученолюбиви, трудолюбиви, възпитани, етични, прегърнали идеал, изпълнен с толкова доброта и човещина. Адвукатите – Анто Бояджиев, Борис Конов и Венци Бузов, самите те комунисти или симпантизиращи на комунизма, извесни чак в София, майстори на пледуарията, могат да сринат всяко несъстоятелно убвинение. Случаят не е такъв. Съдът не се интересува отаргументите, няма съвест, не се интересува от закон. Присъдите са предначертани. Но де го времето за изтърпяването им?  Подсъдимите влизат в съдебната зала засмени, с настроение като, че ли ще съдят прокурора и съда. Публиката шуми възбудено. Председателя на съда, цял полковник пък недосетлив пита: “ На какво се дължи това?” Борис Конов:” Господа съдии, това са утрешните управници на българия!” Изнервен звънец! Борис Конов: “ Господа  съдии, съдете и не забравайте – русите са на Дунава.” Денят е 24 август, ден след като е капитулирала Румъния. 28 август. Присъди: две смъртни на  отсъстващите, доживотна на Григор Шилигаров, 15, 10, 5, години затвор и условни присъди на други. Десетина са освободени по милостта на съдиите, останалите след 10 дни -–по повеля на вревето. За  Трети Украински фронт на червената алмия пътят срещу германците е през България. Друг път просто няма. Войските му са при Силистра. Сега – 50 години по-късно, ерзацполитолози, историци, политицци, алергични към червения цвят, се учудват плиткоумно защо СССР обявява война на България на 6 септември, с което я лишава от възможността докрай да нодържа дипломотически отношения с една от великите сили, а оттам и от шанса за снисходително третиране на мирните преговори. Имало възможност Съветския съюз дасе споразумее с демократичното и доброжелателно настроено към него правителство на К. Муравиев. Само че някой не обяснява защо веднага след идването на власт “ демократичното” правителство не предложи това споразумение. Вероятно защото все още по-важно за него е да се избиват партизани и бесят политзатворници. И до кога би трябвало да го чака  СССР? Да спре войната на южния се фланг и да чака! Що за извратена логика! И как да тръгнат на запад войските през чужда територия, при враждебна власт, безда обяви война  и като няма приятелско споразумение? И скриват факта, че правителството на Моравиев обяви война на СССР на 5 септември.  На 29 август Цветан Цоков и Кирил Дочев, завърнали се предния ден от затвора, се срещат с Н. Шабански, Илия Йотов и външни нелегални  Мита Дучовска и Христо Нонински. Запознават се с окръжно №4 на ЦК на БКП от 26 август за непосредствено провеждане на въоражено въстание и вземане на властта. Но незнайно защо двамата попишки нелегални напускат Попица, не остават да изпълнят окръжно №4! Макар амнистията за политзатворниците да е обявена на 7 септември едва на другия ден привечер затворниците от Попица, Б. Слатина, Търнава, Соколаре, потеглят с товарен влак от Враце за Мездра и оттам за Червен Бряг и Б.Слатина. През ноща на 8 срещу 9 септември на гара Койнаре ги посрещат въоражени хора, получили указания от партията в Койнаре да охраняват затворниците.Тази среща е първият свободен, възторжен нощен деветосептемврийски митинг в околията. С речта на Кимон Георгиев сутринта на 9 септември падат окови от душите на хората  (за малцина това чуство е обратно). Всичко живо е по улиците на Попица. Радоста прелива в опиянение. Внушителна група от освободените преди 10 дни затворници, от бивши арестанти и техните съмишленици прегръщат идващите си затворници в Долните ливади. Песни от “Септемврийци” до “По долинам и по вгорям”, научени незнайно кога и как, кънтят надалече в тихата, топла утрин.Носени сякаш на криле довчерашните страдалци и днешни победители се отправят към селото. Посрещат ги групички, спонтанно прииждат нови и нови хора, цялото шествие се влива в най-многолюдното събрание на попичани. Неподозирано красноречиви оратори на митинга са  Иван Момчев, Цветан Цоков, Иван Василев.Думите са ту куршуми ту цветя. Патосът е на място. Прозира се в бъдещето, чакано с надежда за успокоение, труд, въдход. В радоста има скръб – вдовицата на Х. Шабански ридае покъртително. Едва ли има трима на сто  да не ликуват чистосърдечно. Самоинициативно група – Цветан Цоков, Кирил Дочев, д-р. Йордан Димитров, Георги Цоков, Дичо Димитров сформира общинската управа – Кирил Дочев – кмет, Григор Лаков – секретар – бирник, цветан Цоков – секретар. Спонтанно пред общината се събиратмножество, което привества новото си ръководство. След четири дни се завръща  Н. Шабански и приема кметското място от К. Дочев. След повече от месец на лице е и Йотов, поставен веднага в ролята на партиен секретар. Секретар на РМС е Ц. Цоков.  Девети септември дойде като зора на бъдещето, зора на чиста вяра и светла надежда. Но кой ще свърши за напред? Кой ще остане войн на идеала? И кой пред какви съблазни ще се огъне? Кой ще превърне идеалите в спестовна книжка. Никой не знае. Всичко е във времето напред, време на светли съзидателни страници и на тъмни подмоли. Време на саможертви и време на властолюбие!
  Има да се види – за всичко идва Видовден!
=====================174=========================