Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
16.04.2010 13:37 - В завоят на Скът-2
Автор: lz2gm Категория: Регионални   
Прочетен: 3147 Коментари: 0 Гласове:
0

Последна промяна: 13.08.2010 10:22


ПЪРВОПРОХОДЦИ В ЗАВОЯ НА
СКЪТ

Първи заселници и наименование на селото

   Находките в Шрамполя и в чертите на днешното село - керамика, оръжия, юзди датирани от VII - IX век, свидетелствуват, че днешното село Попица съществува още от края на VII век като войнишко селище, което е давало бойци за отбраната на Окопа. Намерените тук погребения и накити доказват, че селото е съществувало и през Второто българско царство. Но предците на днешните жители на селото идват тук стотина години преди Освобождението на България от турско робство;
   Наследници на фамилията Клепарчовци разказват (по предание от прадедите им), че стотина години преди Освобождението българи от село Трекляно, Кюстендилско, подгонени от турския гнет и сиромашия, отсядат в землището на Попица. Това е фамилията на Граджорците, състояща се от Въльо, жена му и двамата им задомени синове Иван и Върбан. Отпърво те се заселват в месноста Шрамполя, към северния скат на Мъртвицата и Лъга. Oткъм Дъбниците, гориста местност на границата между днешните села Враняк и Сухаче, налитат черкези, грабят, насилват, убиват където срешнат хора. Главатарят им напада и  Граджорците, но братята го убиват. За беда конят му се отсубва и се връща в черкезкия стан. Черкезите, като знаят накъде се е отправил главатарят им, се досещат, че е убит и на другия ден група от тях хваща Въльо и го подлага на мъчения. Горят го с главни (въглени). Въльовица напразно се опитва да го откупи. Тя се измъква незабелязано от землянката и известява синовете си за бедата. Те избиват цялата група, но Въльо умира. Цялото му семейство веднага заминава по течението на Скът чак до Оряхово. На другата година се завръща и отсяда в селото, където сега е църквата в почти непроходима лъгова гора. От Граджорците са фамилиите на Гьошовци и Клепарчовци. После около тях се заселват и други българи - преселници главно откъм Валкана - от Тетевенско, Ловешко и Луковитско.
   Исмаил Дурков, образован и интелигентен българомохамеданин, кмет на Попица през 1894г., си спомня разкази на негови предци, че група турци, всъщност българомохамедани, тръгва откъм село Мраморен (на десетина километра североизточно от Враца), недалече от извора на река Скът, по течението на реката. Стига чак до Дунав и като преценява обходените места, се връща до най-големия завой на Скът, което място наричaт "пъпец" на тази земя и остават завинаги, където е источния край на сегашното село, непосредствено до реката. Това най-вероятно става през втората половина на XVIII век.
   Първите заселници откъм Мраморен не говорят турски. Това е доказателство,че са българомохамедани, макар, че тогава и насетне те се наричат турци. Те и физически не се отличават от българите. Знаели са родовия си корен и затова живеят в съгласие с българите.  Пък и самите те страдали от черкезите - защо да си нямат дружина за да са по-силен отпор!
   има сведения, че през XVIIIв. помашка колонизация откъм Ловешко и Тетевенско залива селата на Белослатенско. Вероятно и част от тях отсядат в Попица.
   Постепенно помашкото население взема връх по многочисленост и доста време преди Освобождението в Попица преобладава мюсулманската групировка. В труд на Феликс Каниц от 1882г. се сочи, че през 1860г. в селото има 120 турски (помашки) и 20 християнски къщи.  Към 1 юли 1872г. в Попица има 50 християнски къщи с 80 венчила. (Т. Младенов, "Статистическо описание  на Оряховското окръжие. Врачанската епархия в народно-черковно отношение. Летоструй." 1873г.).
   При преброяването през 1880г. М.К.Сарафов съобщава, че в селото живеят и 71 гърци, но след това няма никакво подтвърждение на това сведение.
   Според данни на професор Л.Милетич от преброяването през 1892г. към 1 януари 1893г. в Попица ума 411 турци. Тези сведения се потвърждават и от Главната дирекция на статистиката през 1921г.
   През 1924г. идват 40 семейства от Беломорска Тракия и 5-6 семейства от Босилегратско и Царибротско. Те образуват македонската и шопската махала.   Надошлите доста преди Освобождението цигани се разполагат в землянки, където сега са читалището и кметството. Те говорят свой си цигански език. Ромските къщи достигат до 80.
   Както се казва турците са най-многочислени, обособени в отделна махала, където е и чаршията на селото с управлението и магазините. Това място те нарекли "Пъпеца". Без съмнение повод за това име дава ѝ обстоятелството, че тук завоят на реката прилича на корем, а към селото има малък завой (вдлъбнатина) като пъп. Така селото става "Пъпеца", което име съществува дълги години след Освобождението. В края на 30-те и началото на 40-те години на XX век възрасните хора от съседните села Бъркачево и Враняк, несвикнали с името Пъпеца, го наричат Попица.      
Попица преди Освобождението

     Българите живеят в отделна махала, зключена от реката, улицата към сегашната черква и успоредната и улица от север и от шосето за Бяла Слатина. Старейшината им е Илия Илийкьовски. Жилищата им са примитивни землянки. Хляб си приготвят предимно от царевично брашно. Вода черпят от кладенчета край реката. Отглеждат овце, крави, биволи, свине, птици. Лете се къпят в реката, а зиме в корита. Спят на земята или върху нари, покрити с леси, застлани с рогоски, черги и кожи. Светят с борини и кандила. Обличат се с домашни конопено и вълнени дрехи, зиме носят и кожуси. Обикновено обуват цървули и рядко ботуши. Денем почиват на отораци (миндери), застлани с черги и кожи. Хранят се на синии, дялани от дърво като сядат на ниски трикраки  столчета.
   Турците живеят в югоизточната част на селото, около сегашната градина (парк), където им е гробището, а джамията е на левия бряг на Скът, в близост до сегашния коларски мост. Конакът е в стара, къща, където сега е кооперативния дом.
   Турското население живее по-добре от българското. Повече от къщите му са над земята, строени от кирпич, дърво, плетеници, измазани с кал, покрити с каменни плочи. В по-богатите къщи има геран и бани. Подовете измазват с глина, стените варосват с вар, често оцветена в синьо. Седят кръстато върху възглавници на самата земя. Богатите турци притежават много гори и ливади и с помоща на ратаи отглеждат биволи и коне за работа и за езда, като и големи овчи стада. Копаят махленски герани. От онова време са останали 7 герани.
   Циганите се разполагат между турската и българската махала. Те живеят най-мизерно в землянки.
   В чаршията е бакалницата с кафене на Ахмед Шерифов - наричан още (Амед, по местния говор). Субшата (полицейският началник) или по-точно селският полицай си пие кафето в клензовското кафене (клензовската къща). Само турците докарват търговски стоки с биволски впрягове от Оряхово. За Цариград откарват стада говеда и овни. Главен посредник е Амед Шерифов. Българското население продава животни, кожи, вълна, домашни платове.
   На мястото, където е сегашната калъшка къща е кръчмата на Иванка Болтаджийката. Сумати мъже, българи и турци, преди Освобождението се навъртат около Иванка и пропиляват пари и младост. След Иванка кръчмата поема Рашка Йолова, а после я купува Петър Калъчев.
   Циганинът Мустафата отваря ковачницата на мястото на сегашното читалище. Синовете му го наследяват в занаята.
   Обработваемата земя е малко. Турците владеят земите по-близо до селото в сегашните месности Шишковото, Любимир, Палилула, покрай реката и около караджейките. По-бедните турци и българи обработват по-далечните местности: Килифарка, Чеши връх, Хайдушката падина.
   С времето се изграждат четири караджейки на едни от най-красивите места по рака Скът: Гатовската - собственост на Гато Пеев и Станчо Динов, Мотишовската - на Елас Ибишов, Аджийкината - на туркинята баба Аджийка ( по изговара на селото, вместо Хаджийкиното, и Кумбовата  - на турската фамилия Кумбовци. Караджейките мелят кукуруз (царевица) за храна на хората и ярма за добитъка.
   По-късно Димо Ганчев, преселник от село Върбица, неук, но надарен с практичен ум, трудолюбив и строг човек, купува Мотишовската караджейка със сто декара земя и караджейката  става известна като Димовската. Построена е над реката върху дървени пилони и камъни, цялата от цепени дъски (талпи), без нито една тухла. Водата движи воденичните камъни посредством перковидни вретена. Воденичар си остава дотогавашния турчин, а по-късно тази работа поема самият Димо Ганчев, известен като дядо Димо.Покрай воденичарството той строго пази, с брадва на рамо, целия имот, несравним по красота в цялото землище.
  Димовската воденица привлича не само мливари - половината село, но и жътвари, рибари. Прочуто е кладенчето там с ледената и пивка вода. Учителите водят децата на разходка. Най-голямо удоволствие на учителя Симеон Попов, както сам той казва, през трийсетте години е да се налови риба около караджейката, да си направи качамак и да хапне сред дивна природа. Воденицата е съборена от придошлата стихийно река през пролетта на 1941 година.
   До Освобождението българите, наричани тушници (тукашни хора), живеят сравнително безконфликтно с турците. Сближава ги общият език (българския) ,пък и така наречените турци са знаели единонационалния си произход с българите. Това осигурява сговора и съдружието им. Двете религии не се изповядат до фантастичност и не разделят хората в селото. Просто няма никакви условия и причини турците да демонстрират власта си и да налагат волята си с насилие. Даже към края на робството има и смесени бракове.
   Мария Ценова Мильовска разказва, че турчин искал за жена сестрата на дядо ѝ Петко. Фамилията не била съгласна, та турчинът, кандидат жених прострелва дядо Петко в глезена, а сестра му, за да се скрие, се потапя в реката из върбалаците под Фиданите. Но турците я откриват и я отвличат. Този турчин, оженен за Петковата сестра, се изселва със семейството си веднага след Освобождението. Около 1900г. двама синове на Петковата сестра идват на гости с подаръци при Цени Петков. От подаръците е запазена чемширена лъжица, украсена с турски краски и надписи. С нея Мария раздава жито само на задушница.
   Дъщерята на старейшината Илия Илийкьовски, без негово съгласие, пристава на турчин . Илия се кибритосва да я заколи, но се примирява, а младото семейство се преселва в Турция след Освобождението. Синът на това семейство, големец в турската администрация, симпатизита на българите, заради което е уволнен.    Туркинята Рахма (кой знае защо майка ѝ, когато е сърдита и иска да я накара да свърши нещо и подвиква: "Хайде, гяурко....!?"), на се изселва с родителите си в турция, сама остава в Попица и се омъжва за Алко Атанасов като се прекръства на Гена, извесна по-късно като Гена булето. Нейни синове са Марин, Цветан, Петко и Атанас.
   Муни Шерифов има любов с Пенка Никовска - песен се пее за тях. Муни се изселва птъв.
   При минаването на Ботевата чета някои по-млади турци се силят да "изколят тази размирна рая", но старите ги озъптяват и до погроми не се стига.
   Непосредствено преди Освобождението в Попица има 300 турски къщи с 1 500 души, 50 български с 250 души, а 150 цигани обитават 30 землянки или общо селото брои 1 900 жители.
=============================================



Гласувай:
0
0



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: lz2gm
Категория: Регионални
Прочетен: 1006893
Постинги: 70
Коментари: 508
Гласове: 171
Архив
Календар
«  Ноември, 2017  
ПВСЧПСН
12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
27282930