Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
16.04.2010 13:35 - - В завоят на Скът-8
Автор: lz2gm Категория: Регионални   
Прочетен: 2680 Коментари: 0 Гласове:
0




Образование и култура в първата 
половина на 20-те години
стр.108     До 1920г. в Попица няма прогимназия. Децата на възраст 11-14 години учат в Бяла Слатина с много неудобства и затруднения - далеч от родителски грижи и контрол, оскъдна храна,скъпи квартири и често ходене пеш по разбития черен път между града и селото. Първи прогимназиален клас (сега пети клас) се открива през учебната 1920/21 година. Прогимназията се помещава в частна къща, а директор е Стойна Бояджиева, социалиска, по-късно омъжена за Върбан Христив. След 1921г. прогимназията влиза в новопостроената общинска сграда. Училищното настоятелство се грижи изцяло за издръжката на училището - обзавеждане, ремонт, отопление, хигена. То назначава учителите. За да посрешне поне част от тези разходи училишното настоятелство разполага с 200 дка общинска земя, която отдава под наем чрез търг.
    Мъките, теглилата, разрухата и нещастията от войните постепенно стихват. Хората имат нужда от развлечения, от култура. Най-достъпни, ако не и единствено възможни в условията на тогавашното село, са театралните представления. Веднага след Първата световна война  самодейци главно учители и други по-интелигентни хора като Трайчо Икономов, Ив. П. Калъчев, Иванка Казларалска, Мара Панова изиграват актуалните и трогателни за времето си пиеси "Пленникът от Трикери" и "Слепецът". Не закъсняват и учениците от Белослатенската гимназия Кръстю Динков, Петър Вълков, Симеон Попов, Георги Марков, Цветан Тошев, Симеон Минков и още поне толкова други. За сравнително късо време те представят пиесите"Тримата ефрейтори". "Двамата глухи", "Жорж Данден" и др. Не липсва и попишката Пишурка - Кръстю Диков изиграва ролята на Мария в "Трмата ефрейтори".  
    Макар входът в "Мазата" да е платен интересът е голям. Още повече е напливът на публика в новата училищно-театрална сграда.И слонът е построен, и сцената е издигната и специално пригодена, и декори се закупуват, а а завесата се спуска. Играта на познатите артисти е повече от приемлива. Никой не съзалява за похарчените пари, с част от които се поставя началото на фонд "Пристройка  на читалищен дом" - мечта на читалищните дейци.
    След като в 1919г. Йоло Николов напуска плевенския военен оркестър той основава в Попица нова духова музика в състав: Йоло Николов, брат ми Коцо, Филип Стефанов, Въто Ненов, Цено Генов, Нечо Пелов и Вели Махмудов. Сам изкусен тромпетист и с голяма нотна грамотност Йоло обучава музикантите по ноти. Това е най-добрата музика в околията. Всяка събота вечер тя свири по договор на младежки забави в Бяла Слатина.
Обявата "Свири попишката музика" осигурява голям сбор на публика. Музиката свири и по сватби и погребения в цялата околия и извън нея. През 1922г. тя озвучава големия митинг на БКП в Кнежа, където ораторът Ф.Козовски засава пред нея и спира полицаите. Неповторима за музикантите е сватбата на Петър Вълков от Попица. Младоженците, кумът П.Павлов и свадбари-комсомолци са в червени рубашки. Tова непречи същата музика да води в София врачанската група на сговора на конгреса му 1923 година.
    Тъй като оркестърът на Йоло е вече извън Попица, а всяка неделя има по една-две сватби Демир Менов, Вельо Додов, Ахмед Сульов, Яшар Ибов, Христо Тодоров (белия кочан) и Димитър Менков образуват друга музика за местни нужди. Няколко младежи постъпват във военни музики - Марин Дикин и Кръстьо Кътов във Враца, а Тошо Хр. Нинов в Оряхово.     При подготовката на попишките музиканти Йоло Николов получава ценно съдействие от Светослав Обретенов, учител по музика в Бяла Слатина, сетне забележителен композитор. Самият Йоло, освен изпълнител-виртуоз е и композитор. Негови творби за духов оркестър, записани от централния духов оркестър на БА в Националното радио и до сега са в музикалния му фонд.

.==================================================================

неравновесно и
противоречиво време
(1923 - 1940)
       Тенденция към икономическо възмогване.


    Две-три години след Септемврийското въстание. върху населението все още тегне икономическата криза. Към нея се прибавят неизживените мъки по жертвите и от теглилата през войните и в политичесаките противоборства. По цели нощи кръчмите ехтят от спорове, а не рядко и от побоища.
    Но само с мъки и спомени не се живее. Възрастните и новородените имат нужда и от хляб, и от по-сносен живот, а погледите им се вторачват и към света, където хората с упорит труд си създават по-прилично битие. Същевременно се изостря духовният взор на хората, те жадуват за образование и култура. Всичко това, въпреки оставащите или даже засилващи се социални противоречия, може да се постигне поне частично с труд и предприемчивост. Най-лесно е тези качества да се проявяват по-състоятелните хора.
    В компанската мелница, след смяната на долапа с метални турбини, като двигателна сила вкарват локомбил, а само година след това - дизелов мотор, поставени са и валове за фини брашна. Мелницата се ръководи колективно в сравнително съгласие.
     Съдружниците на Ниновската мелница не са много сговорчиви помежду си. Едни хитруват, други се налагат в управлението ѝ (Ниновци). Приходите общо взето не задоволяват собствениците. Ето защо в 1923г. я отдават под наем за три години за по 120 жиляди лв. годишно на опитния майсторбрашнар Георги Ламбаджиев. Той печели от тази зделка. това насърчава Савчо Нинов, макар и само 26 годишен, да изкупи дяловете от мелницата  на останалите съдружници. Заплаща отчасти със собствени средства, отчасти с продажби на фамилни дворни места и ниви, отчасти със заеми на пари и зърно. Говори се, че някои от заемодателите на Ниновци са завлечени. По-късно се прави основен ремонт на мелницата и тя работи с печалба. Очевидно Ниновци не долюбват земеделския труд. Бащините им стотина декара ниви се стопяват на половина, постоянно са длъжници, а печалбите от мелницата им придават повече самочуствие на фабриканти, отколкото богатството.
    Всъщност модернизацията на мелниците се извършва в период на неизживяна стопанска разруха и преди голямата световна икономическа криза от 1929г., поради което собствениците им (и на двете мелници) изпадат втежки задължения към фирмите, доставчици на машините.
    След 1924г. съдружниците Георги и Цветан Даскалови, Петър Кръстев, Милан майстор мелничар, Георги Попов и братята Георги и Васил Илиеви от Б. Слатина построяват трета мелница, извесна като Даскаловската. Това не е оправдано от всякаква гледна точка - три мелници са много за тогавашното село Попица.Скоро братя Илиеви и Георги Попов изкупуват цялата мелница и я преместват в Бъркачево, където работи и досега.
    В новата цигларна принципът на работа е: всеки съдружник да управлява една година и каквото изкара - за него е. Но не всички могат да организират добре работата, пък и годините са различни - съдружието се разпада. Яким Матеев купува цялото предприятие, доставя нови машини и организира производството на по-големи количество повече от добри подови тухлички и цигли, които и сега - 70 години по-късно, покриват доста постройки.
     Постепенно се разгръща и подребни стопански инициативи. Цоло Вутов отваря обущарска работилница. Иван Маринов и Атанас Костов са съдружници-шивачи и подготвят нови майстори, вече на модерно облекло - Димитър Дичков Гешо Томов, Христо Върбанов, Петър Дачов, Цено Кътов, Ив. Т. Мишев (Елеганта). Най-търсените измежду тях са Петър Дачов и Димитър Дичков. Иван Маринов и Атанас Костов отварят шивачница-филиал в Соколаре.
    Григор Стефанов отваря бакалница, а бонджалията (Бонджул) от Етрополе (не е от фамилията Бонджоловци), Върбан Минов, Цветко Боденски и Савчо Нинов стават кръчмари.
    По инициатива на Савчо Нинов и с помоща на секретар-бирника Ив. Георгиев през 1936г. е прокаран телефон в общината. В телефонизацията на селото участват Дано Ценов, Дилко Балтийски.
    След дълги митарства по частни къщи, при примитивни учебни и битови условия, през 1925/26 година, на предприемачески начала, със средства на общината, е построена двуетажна представителна, хигиенична сграда на основното училище "СВ. св. Кирил и Методий". В него има им гимнастически салон, който се използва и за обществени нужди - тържества и забави. В основата на училището, в стъклена бутилка с олио, е поставено послание до поколенията. Училището е открито с водосвет от свещеник Ефтим Икономов.
   В средата на 20-те години трудоваци построяват шосето за Бяла Слатина с макдамова настилка, а населението на Попица засаждат плодни дръвчета покрай него. Впоследствие шосето е реконстрирано няколкократно, за да придобие сегашният си вид. В трийсетте години има високи брегове и зиме става непроходимо от снегонавяване.
С помоща на учениците през 1927/28 година се каптира водата в баира и по манесманови тръби се довежда до 5 обществени чешми като две от тях са пред самото училище. Баирът около каптажа е залесен и това място се нарича училищна градина.
     При кметуването на Върбан Христов през 1929г. е построен коларският мост към Компанската мелница. Майстор е Динко Томов. За пръв път светват електрически крушки по няколко улици и в обществените згради през 1930г. Електричеството е от мотора нс Компанската мелница и е безплатно.
    За село като Попица, с развито разнообразно скотовъдство, с ктайно необходим скотоводен дом. Той е построен също по време на кметуването на В. Христов през 1929/31г.  Докарани са елитни разплодници. Расовите жребци са от конезавода "Клементина", Плевенско. Не случайно през трийсетте години Попица се слави като село с най-добро коневъдство в целия Врачански окръг. Наскоро, 1932г., в селото е основано коневъдно дружество с ръководители Йото Кочов и Иван Маринов, а 4 години по-късно и говедовъдно дружество, ръководено в различно време от Дилко Балтийски, Георги Цоков, Тодор Тодоров. За издръжка на дружествата им раздават по 50 дка общинска земя. Двете дружества организират изложби на племенни животни с награди. Участват в околийски и зонални излижби. На тази дейност край слага механизирането на селското стопанство при неговата колективизация и научния подход в племенното дело.
     До 1934г. са събрани 380 хил.ле. във фонд "Читалищен дом". Тогава (кмет е Цветан Лалов) започва строителството не само на читалището, но и на общината и на здравния дом. това са сгради с повече от добра архитектура за времето си, че и днес, и с отлична функционалност, според предназначението си.
  Прелом по отношение на овощарството в селото е засадената от Яким Матеев до цигларницата овошна градина. Почвено-климатичните условия в Попица са подходящи за всякаква овошка. Това се подтвърди и през 50-те и 60-те години , когато ТКЗС отглеждаше великолепни ябълки в промишлени количества както и ягоди. Високо добимно е и лозарството. При нормална година дините и пъпежите нямат обиране. Същото се отнася и за зеленчукопроизводството.  Христо Нинов като кмет през 1934 ( преди Цв. Лалов ) е инициатор да се направи паметна плоча до портата на загиналите във войните, но и до днес в селото няма паметник на загиналите във всички войни като паметник-символ на селото, за чието изграждане има усровие още в началото на 80-години.  В същата 1934 г. пак Хр. Нинов повежда младежите с музика да засадят 50 дка. салкъми в Мекишака.  В средата на трийсетте години Локан Цеков, Кръстьо и Христо Попови закупуват на старо лек автомобил и след година го продава. През трийсетте години в Попица има 8 вършачки – 5 се задвижват с локомбили, а останалите с различни трактори. Кооперация  “Пчела” разкрива втори магазин за потребителски стоки в дома на Павел Чолашки.Същевремено кооперацията изкупува зърнени храни, яйца, птици и е сериозенкоткурент и ценови регулатор на търговците-комисионери. През този период комисионерството  се видоизменя и разширява – яйчари изкупуват яйца и птици по домовете, калузи (джамбази) изкупуват жимотни, кожи и хранителни продукти. Яковци организират склад за яйца, събирани чрез натурална обмяна в магазините им.  Махмут Махмудов ( Гошето ), Алия Аликов, Павел Пашов, Христо Нинов, Горан Бенчов работят с капитали на фирми от Враца, Бяла Слатина, Червен бряг и София – главно касапи и търговци.По-извесни калаузи са Иван Валезов, Али Футаков, Тодор Цанов, Христо Дилов, Савчо Нино. Калузите обикновено са касапи.По предложение доктор Мирочник      (1933-34 г.) се построява хигиенична и контролирана касапница и една месопродавница, с което се ликвидира безконтролното, нехигиенично и опасно за здравето на хората клане на добитък и продажба на месо. В тези години Томовци се отказват от дюкяните си и от бояджийството, ликвидират угояването на добитък с търговска цел, прекратяват комисионерството си. Работят дюкяните и кръчмите на Яковци. Появяват се нови кръчми – на Кръстю Бракачевски ( кръчма и касапница ), Христо Костов, Марин Пашов, Цени Вачов, Савчо Нинов. Йордан Стефанов работи като шивач и фотограв още от 20-те години, а по-късно отваря магазин.   Магазини разкриват и АтанасКостов и Иван Ниновски, а сладкарници ( бозаджийници , наричани в Попица бозони) – Симеон Марков, Цено Сираковски, Йордан Клисурски и Георги Кнеженски – за кратко. Шивачите Петър Дочов, Димитър Дичков, Христо Върбанов, Гешо Томов шият модерно облекло от фабрични платове и имат по няколко чираци и калфи. Велчо Христов и Христо Шабански държат шивачница в Соколаре, която използуват и за партийна работа. Голяма е дърводелската ( за мебели и дограма ) работилница на Никола и Богдан Шабански. По-скромни са дърводелните на Никола Стоянов, Марин Тетевенеца, Асо Трънки. Измежду майсторите – строители най-търсени  са Дилко Томов, Димитър Калчев, Иван Петков Владов, а най-искусни каменоделци са Стоян Йолов и Николай и Григор Йолови.Обущарите Кръктю Йолов, Събчо Йолов, Христо Вачов, Цоло Вутов са повече кърпачи – рядко изработват нови обуща.Самостоятелни коларо-зелезарски работилници подържат Йордан и Тошко Райкови, Вълчо Златов, Меновци, братя Каленски, Нечо Курташки, Савчо Даковски, Найденосци. Налбанти ученици на Петър Калчев, са Велчо Кътов и Пешо Дилков. Кожухарите  Найден Чемиширски, Йордан Кръстев Дичков, Йото Пешов, Димо Цолов шият предимно подплати за полушуби и тук-там някой калпак. На почит сред една постояна клиантела са казанджиите Пешо Дилков и Кръстю Николов Ватов. Спас Кацара постепенно се отказва от казана и от кацарството. Бъчвар е Ангел Томов.
    От есента на 1940г. заработва новата прогимназия. Тази зграда дава възможност да се разгърне по-продуктъвен учебен процес.
===================стр.119=======================

                          


   



Гласувай:
0
0



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: lz2gm
Категория: Регионални
Прочетен: 980499
Постинги: 70
Коментари: 508
Гласове: 171
Архив
Календар
«  Септември, 2017  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
252627282930