Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
16.04.2010 13:34 - - В завоят на Скът-11
Автор: lz2gm Категория: Регионални   
Прочетен: 2330 Коментари: 0 Гласове:
0



 АНТИФАШИСКАТА СЪПРОТИВА И ЗОРАТА НА ДЕВЕТИ СЕПТЕМВРИ (1941 – 1944 Г.)

     ПО ВРЕМЕ НА СВЕТОВНАТА КРИЗА НА СВРЪХПРОИЗВОДСТО (1929-1932 Г.)  земеделското производсто в България не намарява – нали то храни България. Но само за една година цените на земеделските произведения спадат два пъти,та и без това ограниченият пазар носи съвсем малки приходи.В резултат на това се снижава покупателната способност на селското население (почти 90 % от цялото население ). Стагначията обхваща индустрията, доколкото я има. Трикратно се свива външната търговия и като последствиа от всичко това – националният доход – от 44 мил. Лева през 1926 г. спада на 26 мил. лв. към 1932 г. Доходите на населението олекват два пъти. Сто хиляди са безработните. Като частица от националния организъм Попица също свива потреблението, къта всяка стотинка поне са сол и газ да има, удължава се работният срок на цалвула, гащите пъстреят от кръпки.След 1933 г. икономиката изпълзява нагор. На беден народ, като е поне нахранен що годе, не му трябва друго кой знае какво. Понасъбират се инвестиционни средства, та не е случайно, че от 1934 до 1940 г. в Попица се издига толкова добри за времето си , че и до сега обществети сгради.Външните пазари са бял дроб за една икономика. Целият свят има нужда от пазари. Оказва се тогава, че българските стоки най-лекно стигат до Германия. От една страна – добре: има пазар, продаваш, печелиш. Но българското стопанство неизбежно попада в зависимост отконоктюрата на германския пазар и трябва да се приспособява към него. Тази връка налага и нова структора на земеделското производство – увеличават се индустриалните култури – и това не е лошо – няма да нагъваме само хляб и домати, я! И какво става? Изнасяме селскостопански произведения, внасяме машини и промишлени стоки. И това не е лошо. Еднопосочното обвързване с Германия обаче крие опасности. Търговскити операции винаги са по-неизгодни за България. Но ела зло, че и без по-зло! В същото време страните жертви на милните договори след Първата световна война (орязани територий, воени и политически ограничения, репарации) се мъчат да се изтръгнат от клещите им. По-големите го прават силом- италия напада Абисиния. През март 1935 г. Германия отхвъря едностранно военните каузи на Версайския мирен договор и въвежда задължителната военна служба.Година по-късно тя окупира с войските си демилитазираната Рейнска област – никой не реагира да се въстанови статуквото. България не може да отхвърли открито воените каузи на Нйоиския договор, за да си има войска и въоражение (ах как би я ударило Обществото на народите !?). Въоражаването може да стане само тайно.. и ето я  насреща отново единствена Германия, готова да “помогне”. Тоест отново да налага едностранно обвързването на България с третия райх и то в областа на въоражението и бойната техника – нерадосна политическа переспектива, по-опасна и от разтящата стопанска зависимос от Германия.И когато правителството на Богдан Филов огхвъря пакта за взаимопомощ със Съветския съюз България оставаизолирана и отбалканските страни, и от Западните демокрации, и от СССР. Изолирана и всъщност беззащитна, готова да се хвърли в мътните и бурни води на тристрания пакт, което и прави на 1 март 1941 г. Пет месеца по-късно Германия напада Съветския съюз. Нещата си идват на мястото – въоражената съпротива е логична и неизбежна. Още повече, че със забоксуването на германската военна машина започва да боксува и икономиката на Германия, а с това и тясно свързаната с нея българската икономика. Нещо повече, развихрят се спекулите от всякакав калибър.Стопанските аферисти, свързани с Германия, яхват икономиката т.е. българина, и всички тежести се струпват на неговия гръб. В градовете се завихра критичен недоимък на хранителни продукти и стоки за бита, достигащ до масов глад, голотия и босотия.
      Боржуазните партии, обезличени след 1934 г.,Непоследователни в предпочитанията си за българските външнополитически  и икономически приоритети, разбити организационно, по самата си природа са неспособни за решителни действия в защита на националните интереси и достойнство. Само БКП и РМС, подпомагани от левите сили на БЗНС, провеждат антифашиска съпротива. Тя отначало е откъслечна, плаха, сравнително немоща, за да се съвземе и да придобие през 1943-44 г. масов характер. Способите за борба са различни: устна и печатна пропаганда, съботажни действия, включително палежи на имущества, суровини и храни, предназначени за германците, разложителни деиствия в армията, наказателни действия на бойни групи срещу най-реакционните, проявили жестокост спрямо антифашистите, висши представители на власта и по-специално на полицията и армията, въоражена партизанска борба. В Попица съпротивата започва от нулата. Част от септемврийците са се дистанцирали отпартията, друга част проявява нерешителностпред възможните рискове, свързани със жестоките и перфидни приоми на полицията, трети са уморени, -*/обезверени.Освен неколцината борци от старата гвардия, трябва да се търсят нови, млади хора с по-голяма обща и политическа просветност, с по-високи цели и идеали в живота, с по-големи претенции към управленческия елит, с по-голяма грижа за собствения си пресперитет и за бъдещето на България в световните подредби. През есента на 1941 г. в месноста Крърчовот Титко Черноколев ръководи конференция на партийните организации от района.Представител от Попица е Цветан Цолов.Поставят се задачите за нелегалната работа и въоражена борба. След конференцията, на събрание се утвърждава ръководството на партийната организация: Н Шабански – секретар, Илия Иотов – член и отговорник за помощната работа, Григор Шилегаров – член и отговорник за младежите, Цоко Лалов – секретар на РМС. Реално антифашиската дейност в селото се разраства едва след Сталинградската битка (края на 1942 и началото на 1943 г.). в партийната организация, поне по списък, членуват около 40 души.
 Цоко Лалав умее да се доближава ненатрапчиво до младежите, без оглед но образованието им. През декември 1942 г. той обединява ремсова група – Станчо ценков, Марин Илиев, Иван Ганчев. През зимата на следващата година сформира и нова група – Дичо Нецов, Иван Пеев тодоров, Христо Вутов и Петко Тошев. Цоко оглавява и двете групи, но те не се знаят помежду си. Най-активни ремсисти между учениците и студенти са Цветан Цоков, Върбан Драганов, Иван Велчев, Пенка Ангерова, Иван Иванов. Авторитетен и активен революционен деец в столицата е Христо Ценов, технически ръководител на фабрика “ Памук”, а също и сестра му Петра, работничка в същата фабрика. По това време партиен отговорник на белослатенски район е Крум Беличовски (Бачо Киро) от Борован. Той се среща сцялото партийно бюро и най-често с Н. Шабански. Районен отговорник за РМС е Светослав Георгиев (Симо), първият нелегален, посетил Попица прездекември 1942 година.Ремсисти и симпатизанти на РМС са Цветан Чолашки, по това време войник и арестуван в Скопие, Ал. Върбанов, Цветан Ганчев, Стоян Нинов, войници в Телиш, където установяват връзска с ремсистите и с месните ръководства на БКП и РМС.През пролетната ваканция на 1943 г., със съдеиствието на Вандо Укето, Александър Маринов изгражда ремсова група  от ученици в Белослатенското  техническо училище – Алипи  цолов, Иван Тодоров Стоянов, Илия Кръстев Шабански и Цоло Йорданов Цолов. Динамичната  политическа обстановка  в страната налага в РМС и БКП  да се привлекат повече хора и да се укрепят ръководствата на двете организации – освен преданост и активност за нелегална работа е потребно и още нещо – интелект. През септември 1943 г. в дома на Дичо Нецов, Крум Беличовски  и Светослав Георгиев се срещат с Н. Шабански, Цоко Лалаов и Цветан Цоков. Решава се да се създаде ново ръководство. Изборът му става на нова среща, на която, освенпетимата, присъстват още Дичо Нецов, Върбан Дръганов и Иван Тодоров. Ръководството на РМС се сформира от Цветан Цоков – секретар и отговорник за студентите, Върбан Драганов, Иван Тодорови Пенка Ангелова, организатори съответно на учениците от гимназията, техническото училище и на девойките от селото. Цоко Лалов е отговорник на бойната група и заедно с Дичо Нецов ръководи свободните младежи (не ученици). Скоро Дичо Нецов става отговорник на две групи: Иван Велчев Нитов, Иван Пеев Тодоров, Начо Трифонов Петров и Петко Ваньов и втората – Цветан Данков, Иван Кръстев, Йончо Петков и Тошо Иванов. Цветан Цоков изгражда студенска група: Савчо Йолов, Иван Василев Иванов, Велчо Петков Доков, Петър Димитров Калчев. По-късно Иван В. Иванов привлича в РМС Тошо Михаелов, Марин Маринов и спас Тодоров Цветанов. Готовност да се включат в ремсовата група имат още Иван Димитров Даскаловски, Илия Харалампиев, но провалът на партийната и ремсова организация през февруари – март 1944 г. осоетяват сформирането и. Отговорник на групата в техническото училище става Иван Тодоров, а Александър Георгиев Маринов – негов замесник. Върбан Драганов организира две групи от ученици в гимназията – Рашо Г. Рашев- отговорник, Велчо Ив. Велчев, Петко Хр. Гергов, Иван П. Върбанов и Христо Георгиев Мосолов и втора : Момчил Ив. Момчев- отговорник, Тодор Дочев Колев, Димитър Василев Станчев и цветан Димитров – Дичков. Групата на девойките с отговорник Пенка Ангелова е в състав: Христина Ив. Велчева, Йошка Цветанова Нинова, Ваца Нинова Монголова и Мита Ив. Вутова. Непремено исискване е придружителите на нелегалните до съседните села и града да имат елементарно оръжие, поне пидтолет. Това е сериозна грижа и трудна задача. По един пистолет и пари дават Кирил Дочев и Слави Нинов. Пистолети намират и Ал. Г. Маринов, Иван Тодоров и Цоло Цолов. С това се изчерпва въоражаването на Попишките комунисти и ремсисти.
За идеологическата подготовка на младежите Върбан Дръганов, сам инициатор, през 1943 г. става прецедател на кръжок, секретар е Раша Рашев и член Момчил Момчев.Официален ръководител на кръжока е фашизираният директор на прогимназията Иван Маринов ( бивш социалдемократ ). Той е пазител на официалнат политическа линия. Но младежите хич не се вместват в нея. В кръжочната работа помагат Ив. В. Иванов, Цв. Цоков, Ив. Димитров, Илия Петров. Като цяло кръжока доказва, че най-умните и надарени младежи са с прогресивни убеждения. Встрани остават малцина бранници и легионери.
Връзките с нелегалните,които идват в селото най-често осъществяват Н. Шабански, Илия Йотов и Григоров Шилигаров, но и Цоко Лалов, Дичо Нецов, Цв. Цоков, В. Драганов, Куриер по нелегалната връзска попица – Соколаре е Дичо Нецов.Той също така домакинства на важни срещи и събития, приема нелегални, укрива пистолети. Цветан Цоков “обслужва “ нелегалната линия Попица-Б.Слатина. Зачестилите посещения на външни нелегални  в селото  налагат да се осигурят ятаци за приемането им.В тази  , ремсисти и безпартийни. Общо 20 са домовете в Попица, подслонявали и поддържали нелегални. Естествено е най-много хора да преминат през дома на партийния секратар.Беднотията на Къна и Велчо Мишеви не им пречи да бъдат доброжелатели и даже любве обявили към опасните си гости. Не един и два собствени шалове и пуловери преплита Къна в чорапи за нелегалните. В яташката работа – готвене, пране, превеждане от едно място на друго им помага и синът им Тошко. Съседите забелязват нощното щъкане у Мишеви, подхвърят им за “крадци на кокошки”. Къна и Велчо не се разколебават, не се отказват. И заплащат с нечовешки изтезания в полицията и със затвор.  Цялото севейство на Иван Вутов Мацин- жена му Доша, дъщеря му Мита и синовете му Христо и Вуто се ангажират в яташката работа, пренебрегнали големия риск. И те си плащат. Петко и Василка Кочански и синът им Йончо многократно укриват нелегални, хитроумно построяват и скривалище подсемейната им фурна на двора. Също тъка с готовност, пренебрегвайки обевидната опасност,  ятаци стават семействата на Кузман Дашов и Кузман Пелов. Няма нужда да си плащал членски внос, или давал пари за оръжие, или доставял пистолет стига името ти да го има в списъка на ремсовата група, за да изпиташ зверската природа на полицията, превърнала техническото училище в Б. Слатина в скотобойна за хора. Целият квартал денонощно чува кански писъци – зловещи месеци . А ремсистите от групата на Иван Тодоров са ученици в това училище ( в оназ част, която е оставена за училище ). Понякога те виждат арестуваните, чуват побоищата. Гази горчива чаша не отминава и 70 души от Попица. В събота, 26 февруари 1944 г. по свой пратеник Бачо Киро кани  Н. Шабански на среща в Соколаре.Никола тръгва заедно с нелегалния Ангел Христов и водача му Нечо Христов, които като излязат западно от селото, ще свият за Б. Слатина, а Шабански ще продължи към Соколаре. Едва излезли от Попица, те чуват стрелба към Соколаре. Ангел Христов предлага и тримата да забързат на там, в помощ на евентоално изпадналите в беда нелегални. Предложението е рисковано, но логично, изпълнено със солидарност към бойните другари. Н. Шабатски го отклонява под предлог, че докато отидат до там ще бъде късно. Завърнал се Н. Шабански , за да се предпази, преспива  у шурея си Минко Вешов. На другия ден кметът Иван нинов, научил някак си за тази визитка вика М. Вешов и му казва да препрати Никола другаде. Шабански отива в дома на горан Бенчов. В неделната утрин на злополучния 27  февруари Илия Йотов самоинициативно изпраща Иванчо Йотов Шабански, братовчет на Никола, в Б. Слатина да разбере има ли опасност за Попица, произтичаща от събитията в Соколаре( там са убити няколко нелегални, между които Бачо Киро). Неопитен и наивен Иванчо отива за сведения при братовчед се Борис Донака, полицейски агент. Показал се доброжелателен, агентът го разпитва за едно, друго, че и дали в Попица има комунисти и ремсисти. С неясни!? Подбуди Иванчо изброява петнаисетина имена на хора, които били влизали в дърводелната на Н. Шабански. Че то в такава работилница кой ли не влиза! Само че изброените, всички до един, са ремсисти. За отплата Иванчо е задържан. Рано на другата сутрин арестуват посочените. За всеки случай Илия Йотов се укрива в дома на Велчо Бенчов, негов баджанак и брат на Горан. В понеделник научили за арестуваните, Никола и Илия решават да преминат в нелегалност.И така двамата, подозират, че чрез Соколаре може да стане провал и в Попица и най-напред ще потърсят тях. Значи трябва да се укрият! Но не събират партийното и ремсово ръководство, за да обсъдят положението- наложителна работа.  Не пресупреждават тях и още някой от най-замесените в нелегалната работа също да се укрият, поне на първо време.Тъка ударът на полицията би попаднал в празно пространство. Двамата се укриват. Първият и приют е лозарска колиба. Няколко пъти влизат в Попица и веднъж в съседното Бъркачево за храна.Носят им също.Често преспиват в роднини и ятаци.Преброждат попишкия тупрак- следите си заличават.Оцеляват при небрежно войнишко претърсване(забелязани са от войниците и от офицер, които се преструват, че не ги виждат).Не се свързват с партизанския отряд. В същото време- март-септември, както си му е редът, има сила в защита на властта-обществена безопасност. Пък в Попица тя се оглавява от Христо Нинов, който в началото на май ще речи публично: “ Ти, Иван Георгиев и поп Стефан, и директорът Иван Маринов са виновни да се арестуват толкова хора от селото”.
=====================стр161======================




Гласувай:
0
0



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: lz2gm
Категория: Регионални
Прочетен: 1006893
Постинги: 70
Коментари: 508
Гласове: 171
Архив
Календар
«  Ноември, 2017  
ПВСЧПСН
12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
27282930