Разположение на махалите. Бит

Непосредствено преди освобождението в Попица има три махали турска, българска и циганска. Турското управление е сравнително либерално. Българите все пак имат някакви свободи, но намаляват поради изселване, до степен, че стават три пъти по-малко от турците. В средата на турската махала се намира Чаршията. Тя се състои от мегдан с геран по средата. На изток е конака (където е кооперацията). На запад е дюкяна и кафенето на Моола Ахмед (Ахмед Шерифов Еривчов) и две фурни. На юг, където са Клензовци, е кафене и бозаджийница, в която най-често отсяда субашата.
На север в циганската махала е ковачницата (виднята) на Мустафа. Там където е Калъшката къща е кръчмата на Иванка Болтаджийката.
При нея българи и турци пропиляват младините си, изглежда е била хубава българка. В българската махала има по-малък център с кръчма, където са Ченковци. Български старейшина е Илия Илийкьовски. Той закупува къщата от бащата на Рама. 

Турската махала

Тя се определя от 7 герана: на мегдана, Вешовци, Ребърковци, Кременченете, Поповия, Свинарите и Пешовци. Турците имат джамия на левия бряг на реката, където е моста. Турското население живее по-добре. Повечето от къщите са над земята, строени от керепич и плетеници, измазани с глина, покрити с каменни плочи. В повечето от къщите има баня (имам). Подовете са измазани с глина, стените варосани и леко посинени.

Турците седят кръстато върху възглавници на земята. Храната се поставя на покривка на земята. Спят на земята или върху нарове, заслани с черги или кожуси. Отопляват се с мангал, осветлението е от борина и лоени свещи.
Жените носят шалвари и фереджета, елечета от сукно, чоха (вит плат), украсени с пайети, гайтани и сърма.Мъжете са с фес или чалма, елек и потури от тъмно син плат и пояс.Денем почиват на отораци (миндери), заслани с черги и кожуси. Имат места за пиене на кафе и водене на разговори. Бръснат ги бербери по домовете и им пеят песни. В джамията ходят с папуци и пискюли. В джамията влизат с измити в реката крака.
Бедните турци живеят по-примитивно, като българите. Най-бедни са Елезовци. Те населяват двата бряга на реката около джамията. От тях са наследници на унетата (до Ламбовци). Богатите турци притежават много земя, ливади и гори, където отглеждат големи стада овце за търговия, коне за езда и харман, биволи за работа и кирия, птици, угояват говеда за търговия. В своята дейност използват наемна работна ръка от по-бедните българи и турци. Моно Димитров (Монтата) е ратай при бащата на Рама преди свобождението.
Нашите турци не са османци, те са помаци от прибалканския район – Етрополе и Троян. Те строят къщи, подобни на тези от където са дошли.
Къщата на Моола е без мазе. Отделно има къщи със соба и къщи с огнище. Макар и да са помаци та се обличат като турци и спазват техните традиции.

     Циганската махала

Фамилията на Мустафа е най-старата циганска фамилия. Те са майстори ковачи. Не се месят с турците, не ходят в джамия, не използват ислямските ритуали, ядат свинско, не говорят цигански. Фамилията на Мустафа е извесна като Меновци. Останалите цигани са преселници от съседните села. Циганите имат индийски произход и се влачат подир турските завоеватели. В последствие се пръскат по цялата страна. Нашите цигани говорят на цигански език, спазват ислямските ритуали, но не посещават джамията. Не притежават земя и живеят много мизерно в землянки.

.Българската махала

Майстор ковач е циганина Мустафа със синовете си: Курто, Муто, Осман, Агуш и вник Мено. Виднята на Мустафа е където сега е читалището. По-късно Курто отваря видня      ( зад днешната кооперация). Внук му Мено отваря работилница, където сега е прогимназията. Изселени са в югозападната част на селото и продължават да се занимават с майсторлъци. Фамилията се казва Меновци.  Те се делят от другите цигани, не посещават джамия. Ядат свинско месо, говорят български. Има и други майстори, строители, налбанти, абаджии, кожухари, колари, кацари и др.Турците строят махленски герани, зидани с камък, които още се използват. Водата се изтегля по четири начина: с кобилица, чекрък с две кофи, чекрък с една кофа, на ръка – ведро с въже.

Хлябът и караджейките

В нашето землище турците построяват 4 караджейки, съответно на: Еривчовци, Матиш Елезов, Аджийката и Кумбовци.

 От древни времена хлябът се получава от зърно, чрез чукане и стриване. В двора на Пецици е намерен Хромел (ръчна мелница). Днес хромели все още се употребяват и произвеждат в Кърджалийско. При караджейката се използват пак два триещи се комъка, само, че са по-големи и се задвижват с помоща на водно колело – долап. Водата идва от яз по вада, влиза в кереп от където по  жлеб се направлява към долапа. Долапа е нещо като, водно колело или колелото на кораба “Радецки”, само, че тук водата задвижва механизмите на обратно. Движението на колелото се предава по дървен вал които достига до под камъка. Чрез дървени клинове, наподобяващи принципа на зъбното колело, се завърта мелничния камък. Брашното излиза заедно с триците (обелката), а може да има и песъчинки. Има върхови моменти когато водата не достига да завърти механизмите и хората се принуждават да мелят чак в Панега.

Духовно развитие

Времето за  ислямизирането на населението в Етрополско е било достатъчно, че нашите “турци”, някогашни българи, да се чустват турци и мохамедани. Само това е, което разделя населението на Попица. Мохамеданите изпълняват ислямските традиции и свързаните с тях религиозни ритуали и облекло. Нашите”турци” говорят български и се именуват на “ОВ” (Исмаил Дураков). Те не са мургави като циганите. Голяма част от тях са руси със сини очи (като славяните). И сега такива са Колесарите, Мето Ходжов, Метака, Еривчовци.В 1872 год. е открито турското училище (Мектеп) с две стаи. Всички го наричат “Турско училище”.  Вероятно в него са учели и българчета, защото има български учители. Турците (помаците) не говорят турски. Не може да се предположи, че училището е българско, защото по това време българските фамилии са 35-40, или три пъти по-малко от турските. Българското население макар и малко, запазва своята вяра и език, има и свещенник, който поддържа християнските ритуали и обичаи.

Лечителство

Населението се лекува по най-примитивен начин, с народна медицина, от народни лечители. Застъпени са повечето заклинания, баения и по-малко билколечение. Има и самоуки костоправачи, измежду тези, които са откарвали добитъка в Турция. Извесни народни лечители са: кадъната на Молла, жената на турчина Бего и жена от Дочовци. Минават подвижни народни лечители (ахтари), които раздават “лек”  по разказ.

Четници, възрожденци и будители

Има  няколко личности, които не са родени в Попица, участвали в национално-освободителната борба  и след освобождението са се преселили в Попица. Те допринасят за политическото, културно и стопанско развитие на селото.Във възрожденския период в селата Влашко село (Царевац) и Долна Кремена Левски е създал революционен комитет,  в който са участвали учителите :поп Мичо Попцолов и Петко Танов, наречен Търновски. От Долна Кремена участват: Христо Йотов Даскалов и Христо Иванов Кременски, Иванчо и Димитра Петкови Танови и Вата Попминчова.В тези села не е имало турци. Макар и села, те са били обхванати от възрожденския процес. В тези села се подготвя чета наречена “Влашкоселска”.  Тя е имала за цел да подпомогне Ботевата чета, когато мине по този край. Няколко дни преди минаване на четата, в Долна Кремена, става предателство. Турски аскер обгражда селото. През ноща завалява силен дъжд. Хората успяват да хвърлят оръжието си в дерето в придошлите мътни води и то било затрупано. На сутринта турците арестували около 30-40 заподозрени българи, между които и Христо Иванов Кременски. Турците задържат 7 човека, а другите освобождават като ги карат пълзешком да минат под щиковете на аскера. Циганина, ковач на оръжие, е бил заклан на процепа на Цинцарите, в чийто обор са били арестуваните.Даскал Христо Йотов успял да се укрие в село Кален, където е бил учител.  В съседното село “Влашко село”  се събира чета с около 70-80 съзаклятници. За войвода  на четата застава поп Мичо. Състояла се церемония сред селото, преди да тръгне четата. Братята Калафунски са байрактари, асистенти до тях са дъщерята на поп Мичо – Вата и дъщерята на Петко Танов – Димитра.Когато четата стига Веслеца, Ботев вече е минал. Турските аскери разпръскват четата и арестуват някои от нея.Димитра се укрива в овчарската колиба на глухия овчар, докато мине бурята. Петко Танов заедно със синовете си Иванчо и Минко се укриват в Присоевския манастир. След освобождението Петко се преселва в Попица със синовете си Иванчо Даскала, Минко Пуалото,Христо Фелдшера и Вътко Тепкавия. Димитра се омъжва за Георги Д. Клензовски, а Вата поп Минчова се омъжва за Никола – баща на Иван Шабански.Иванчо Даскала е основател на либералната париия в селото и два пъти става кмет на селото. Даскал Христо Йотов е ученик на Петко. Той е първия учител в българското училище в Попица. Синът му  Георги  е активен член на БЗНС и участва в тричленка през 1923 г. и в периода 1931-34г., по време на управлението на Народния блок.Христо Иванов Андреев Кременски  е практичен, буден човек. Закупува част от караджейката, която е модернизирана и съществува още – “Ристовската воденица”.  Син му Иван е основател на БЗНС и кмет на селото през 1895г.Даскал Петко Танов , наречен Търновски (1828-1889г.) е бил здрав, набит мъж, със сини очи и бяло лице, винаги добре облечен с чиста бяла риза. Роден е във Влашко село (Царевец). Около 16-17 годишен хвърля царвулите на чорбаджията си и без пукнат грош заминава в Присоевски манастир край Търново, където се намира Търновската учителска школа. Той е най-голям в класа. Помага в работата на манастира като домакин и същевременно учи за свещенник в черквата. Хаджи Минчо от Тревненската зогравска школа посещава манастира и вижда на манастирската порта тебеширена рисунка на Свети Георги. С разрешение на игумена, Петко заминава с Хаджи Минчо Зографа да учи зографство. След две години се завръща в манастира за да се сбогува с благодетелите си. Игумена го помолил да нарисува Богородица. Понеже нямало как да му заплатят, поставили иконата на панбар, каквото дадът богомолците. Събрали цяла кофа грошове, с които заплатили труда на Петко. Като се върнал във Влашко село, Петко станал учител и същевремено зогрефисвал църкви от съседните села : Камено поле, Кунино, Правец, Лик, Типченица, Горна Кремена, Бешовица, Малорад, Рогозен и Лесново. Черквата в Попица е последната му работа и е станала след преселването. Иконите още са чудно хубави. Петко говори турски, гръцки и румънски езици. Найден Геров го преценява като “един от най-учените хора по това време”.Петко участва в делегация пред високата порта в Цариград за независима църква. С кон обикаля врачанския край за да подпомага подготовката на Ботевата чета с облекло. Занимава се с лечение. На кон стига до Одеса и донася ваксина против едра шарка за учениците си.  Има понятие от инфекция и изолира болните деца от инфекциозни заболявания. Петко е и певец в черквата. Остава изненадан когато Цани Гинчев, просветен ревизор, го предлага за пенсия и казва:“ как така ще взема пари без да работя”. Петко Танов зографисал черквата в Попица и скоро след това починал. Погребан е непосредствено северно до черквата.Минават години. Жителите на селото не са запознати с миналото на този възрожденец, учител, съзаклятник, зограф и борец за независима църква. През 1979 год. врачанския владика, заедно с потомството на Петко, честват в селото 80 годишнината от смърта му. По същия повод художничката Румяна Савова издава албум от икони от врачанския край, в който побликува 15 икони с почерка на Тетевенската зогравска школа ( точно по времето на Петко Танов ). От потомството на Петко за честването присъстват: Крум Иванчов Петков – инжинер по подръжка на инсталации в ЦК на БКП, неговия син - зъболекар и кмет на Правец, окръжния лекар  Христо Христов Петков, племеницата му – зъболекарка в здравната служба в Попица и др.След тържеството, Мика Йотова забранява  на присъстващите на тържеството да обядват в Попица в Кооперативния дом. Хората, присъстващи на честването, обядват в Бъркачево! Зъболекарката е принудена да напусне селото, защото е участвала в “религиозно “ тържество!Крум казва: “ Остави невежеството, то не си заслужава да се занимавам с такива хора!”.

ИВАНЧО ДАСКАЛА

Завършва   I- ви педагогически  курс във Враца и е назначен учител, на мястото ма баща му Петко. Иванчо преподава по кирилицата. След преселването в Попица, Иванчо построява къща на мястото на турското училище(мектепа). След смърта на Петко, Иванчо се преселва в Криводол, а къщата продава на Нинчовци. Иванчо е кмет на Попица 1899 – 1900год. И той, както баща си, е певец в черквата. 

ЗА ХОРАТА ОТ КРЕМЕНА

Историята на Кременчани започва от 9-ти век, когато княз Борис решава да покръсти българите. В Драмско населението се съпротивлява, не иска да приеме християнството и забягва в западните Родопи по река Места към Неврокоп.През 15-ти век, турците налагат силен натиск върху това население за потурчване. Населението от село Кремен (на 5 км. от Неврокоп) през една нощ вземат каквото могат, натоварват го на дървени коли, теглени от биволи и волове и се отправят на север по течението на Струма. Продължават по Искърското дефиле и се отзовават на 5 км. северно от Мездра, където основават ново селище. Те наричат селото  Кремена. В Кремен остават само, тези които нямали превоз.След освобождението, една голяма група Кременчани се преселват в Попица, търсейки по-плодородна земя. Освен Христо Йотов и Христо Иванов с Кременски се преселват и други фамилии, които допринасят за развитието на Попица: Ниновци, Рашовци, Джуджаците, Нинчовци и др.  По време на възрожденския период в селото пристигат още две фамилии, които искат да се отървът от турската тирания.

Фамилията на граджорците

(Гьошевци, Клепарчовци, Пейовци)

Вальо и тримата му сина: Тодор, Пею и Вълчо са от Драмско. Третирани са като непокорни християни. Натоварени на дървени коли тръгват на север. Достигат до село Трекляно – Кюстендилско. Престояват за кратко, защото кюстендилско е спахилък. Потеглят пак на север, минават Искарското дефилеи презимуват северно от Мездра. Пролетта Вальо и синовете му тръгват по течението на река Скът и се установяват в Шрамполя – Миловската лавица. Нападнати са от черкези, които измъчват Вальо до смърт. Синовете му убиват трима конни нападатели и напускат мястото. Презимуват някъде около Оряхово и на следващата година се заселват в Попица, източно от черквата.Вальо има още двама братя, които след презимуването до Мездра, се отправят към село Ъглен – Плевенско.

Шабаните

Фамилията на Шабаните е също от Драмско. Това е борческа фамилия и запазва този си характер до наши дни. В Драмско се занимават с дърводелство, правят съдове за превозване на грозде и вино по море и суша, нагичани “Шаботани”.  От там носят името си. Денем работят, нощем комитстват.Турците усещат тази работа и подпалват работилницата им. Едва не изгорели семействата на четиримата братя. Принудени са да се изселят през 1871 год. Минават през Родопите и зимуват до Пловдив. Тук остава един от братята. Другите братя минават Искарското дефиле и презимуват в Долна Бешовица. Йото остава в Бешовица, а другите двама братя потеглят на изток кум Плевен и Русе. Йото, заедно с двамата си сина - Никола и Павел, се преселва в Попица. Фамилията продължава да се занимава с дърводелство и политика. Играе важна роля в обществено-политическото развитие на Попица. 

Цеко и Димитър

Братята Цеко и Димитър ( Прапораците, Монтовци, Чемширчето, Цековци, Дуисаните) от Девене не издържат унижението на поробителя, убиват го и се преселват в Попица. Цеко е буен, непокорен, толкова едър, че Димитър минава под четала му и толкова гръмогласен, че като се провикне от Цеков баир жена му го чува и донася храната. Братята закупуват голям имот ( 700-800дка) – гори и ливади, заемащи брега от Късия до Вълчия дол. Те правят кошара на Драганчовската могила до Късия дол. По-късно кметът, сина на Аджийка, заменя равностойно този имот с друг в границите на: реката, Стайов дол, Мерата и около 7-800 м северно. Братята построяват кошара в местноста Равна круша  до Цеков баир (където сега е ракетната площадка). Цеко и Димитър застаряват още преди освобождението. Техните наследници не поемат работата на бащите си, отдават се на пиянство, започват да продават за да преживяват. Още преди Освобождението част от наследниците се пролетаризират и стават наемни работници и ратаи. Този процес продължава и след Освобождението. Един от наследниците на Димитър, като сипел ракия в устата си казвал: “Ууа, как пърпори в стомаха ми, пада като върху жарава”. За това този клон от фамилията се казва  Прапораци  Жараваци. От твърде заможни хора те стават една от най-бедните фамилии. Само Христо Кременски и Иван Рашовски са закупили половината от земята им.