ПОПИЦА             
    Благодарим на учителите Христо Петров Димитров, Връбка Вълкова Рашева ( Динкова ), Петко Кръстев Дичков, Любен Борисов Трифонов, на агронома Динка Маринова Дикина, на ветеринарния техник Кръстю Цветанов Фидански, на кметовете: Йоци Христов Нинчовски, Йото Николов Йотов, Павел Йорданов Чолашки.     Село Попица  има хилядолетно съществуване. То е дало много образовани хора, но никой до сега не се е заел с изясняването на миналото му. Направих няколко несполучливи опита въз основа на събраните материали за повече от половин век. Намери се едно лице, наречено Цветан Дичков, който се опита по неморален начин да присвои този дългогодишен труд.

Посвещавам този половинвековен труд на нашите съселяни от село Попица, за да опазят своето минало.

Доц. д-р Иво Маринов Кременски
Анелия Александрова Маринова
Инж. Мая Маринова Кременска

  Благодарност  

    Специални благодарности на Тинка Йотова Шабанска.

    Благодарим на прецедателя на ТКЗС Цветан Ганчев и бригадирите Кольо Калчев и Христо Данов.
    Благодарим на проф. Рашо Георгиев Рашов, на д-р Георги Цанков и Стефка Йолова Николова.
    Дълбок поклон с благодарност на починалите вече:.
    Учителя Симеон Попов, Върбан и Стойна Староселски, Яким Матеев, Томо Христов Томовски, Савчо Нинов Йолов, Петър Павлов Шабански, Никола Иванов Шабански, Христо Цанков, Цветан Чолашки и майка му Стоянка, Кочо Икономов, Исмаил Дурков, Иван Цеков Сираковски, Тошо Христов Томовски, Горан Бенчов и Йоло Николов.
    Благодарим на всички, които дадоха информация да се направи този очерк за миналото на село Попица.

  Предговор  

Илия Йотов би много път до Сепарева Баня, да му дам събраното и проектираното, та да напише история на селото. Как ли щеше да изглежда ?
    Целта на тази книга е да се постави началото на изследването на миналото на село Попица, което да стане достояние на населението. Аз съм убеден, че това не е най-доброто, но за това има следващо поколение.
    Най-много ми помогна проф. д-р Рашо Рашев.Традиционният бит и култура на нашето село на са изследвани, но те са близки на тези на съседните населени места. Патриархалните условия на живот у нас до края на Османското робство и в първите десетилетия след Освобождението, в условията на почти затворено натурално стопанство,са благоприятствували да се запазят до голяма степен непроменени старите черти на бита. По-късно нахлуват капиталистическите отношения от градовете в селата. За това допринасят миграционите процеси. В резултат от това в нашето село е останала незначителна част от някогашното богатство на обичаи, обреди и фолклор. Имах благодатната възможност да разговарям с възрастни хора и да получа информация от края на 19-ти и началото на 20-ти век. Някои помнеха и последните години на Османското господство. / Може би робство/.
    Новите материали, които събрах по-късно,се отнасят за периода от 20-те години до ново време. Изследването ми обхваща традиционно материалната, обществена и духовна култура, политическото развитие и революционната борба за построяване на социализма. В раздела на материалната култура, по отношение на помаците, най-широко е засегнато животновътството, земеделието и занаятите. Засегната е и характеристиката на битовата архитектура, традиционите: облекло, тъкани, храненето, народната и по-съвременната медицина.    В раздела на обществената и духовната култура са разработени празници, обичаи, обреди, фолклор, и описателни разкази за някои местности, случки и човешки отношения.
    Разделите не са подчертани отчетливо. За да се разбере материалната и духовна култура на Попица в началото на изследването са дадени физико-геогравски и историко-демогравски сведения за селото. Така се получава по-ясна представа за основата, върхо която е изградено и развитието в миналото. Като знаем типичноста на етнографските явления в даден регион и еднаквостта на икономическите, обществено-политическите и колтурните условия на живот, можем с голяма увереност да твърдим, че повечето от описаните явления са характерни за целия етнографски регион.

 

Материалното и духовно развитие на Попица е дадено в седем периода:

 I.    Древноста

 

II.   Османско робство
III.  След Освобождението до 1912 год.
IV.  Войните 1918-1944 год.
V.  Между войните 1918-1944год.
VI.  Антифашиската борба
VII.  Усилията за построяване на социалистическо общество

 

Историята на село Попица е поредица от събития, в които са участвали хиляди хора. Всеки попичанин е допринесъл с нещо. И все пак има хора и събития, които са определящи за историята и са оставили трайни спомени. Част от тези събития и хора са намерили място в този очерк.Ние си даваме сметка, че в това първо издание са пропуснати много имена и събития и са допуснати някои неточности.Ще бъдем благодарни на всички добронамерени критични бележки, значими допълнения и снимков материал, които ще бъдат взети предвид при следващите издания.Ще бъдем благодарни много на всеки, който разпознае личности от използвания снимков материал, които не са отразени в описанието към снимките.Миналото на село Попица

  Вдревноста

     Оригинален предмет е намерен на повърхността на праисторическото селище в местността “Трите горучета”. Тя се намира в новите лозета на баира около 150 м. североизточно от стария каптаж. Там са лозята на Цоло     Оригинален предмет е намерен на повърхността на праисторическото селище в местността “Трите горучета”. Тя се намира в новите лозета на баира около 150 м. североизточно от стария каптаж. Там са лозята на Цоло В най-дълбока древност земята, на която е разположено село Попица, е била обитавана от животински видове, вече изчезнали от света. 

 

Кои са тези хора?

В местноста Прешива (път, предел, проход).В Даковските лозета са открити следи от най-продължително присъствие на хора: каменни брадви и чукове от преди 6 000 год.Тези предмети са от друг камък, различен от този на горните сечива. Намерена е медна брадва от около  3000 год. пр.н.е. Размерите на каменните бдадви са 4/8 см.,а на медната-6/12 см.и дебелина 3 см. Открити са бронзови накити: гривни, брошка, фибула и части от други накити. Намерен е железен връх на стрела, стоманено огнило и 15 медни монети. Тези предмети датират от около 1 800 год. пр.н.е.

    При изкоп на напоителен канал през 60-те години, някъде около Хайдушката падина са намерени множество керамични отпадъци и една половина на глинен съд. Там е втория дол (виж картата) с посока юг-север и на изток от него са Старите лозета, където са намерени груби бронзови монети.   

 

  Открито през 2001 год.

        В Долните ливади срещу северо – западния бряг на реката на дълбочина около  2 метра  е намерена работилница с предмети: чукове – 4 бр., наковалня като за клепане на коса – 1 бр., клещи подобни на конските – 2 бр., клещи ковашки – 1 бр., секач – 1 бр.. Намерени са и стотина изработени апликации за украшение на колани.

        Две от украшенията са позлатени. Върху апликациите са изработени клончета, листа, перли и грозде. Има и образи на човешко лице, куче, птица (сокол, бухал). Едни имат сърцевидна форма. Има и една обица с ладиевидна форма.
    Освен украшения се виждат и токи на колан. Изработени са от мед и бронз. Открита е и гравюра върху кост, наподобяваща дръжка на нож. Гравюрата е много фина: Листа, дърво, двукопитно животно – най-вероятно елен или сърна (главата я няма). Намира се в учителя Христо Димитров.
Предполагам, че това е работилница на добър, изкусен майстор, който
е умеел да кове, да отлива, да позлатява, да споява, да гравира и моделира. Тои е правил женски накити. Най-вероятно е имало и други жилища наоколо или населено място. Не допускам майстора да е живял сам като отшелник.
    Намерени са и медни пластинки –латун, от който са правени апликациите. Има и 6 медн римски монети (не са показани).
От направената справка се установи, че тази находка е от езическия период на прабългарите преди 9-ти век, когато е станало покръстването.

 

Кучетата са придружавали прабългарите  и са предупреждавали за врага. Соколите са служели за лов. За това може би тези животни са присъствали на коланите. Римските монети вероятно са използвани за материал.Находката се съхранява от учителя Христо Петров Димитров.Подобни на намерените колани са носели обикновено военните. Тук е и границата на Аспарух. Попица е било военизирано селище.От посочената карта се вижда, че Попица се намира на западната граница на Аспарухова България. Границата представлява отбранителен окоп, който при нас е наречен “Аспарухов вал”. Той започчва от Козарски баир, прекъсва на Стайов дол, минава през Цеков баир (близо до ракетната площатка), продължава през Свинския шумак, минава 100 метра източно от Прешива, през новите лозета и излиза на Трънския геран и Кърчовото и от там продължава към Селановци.

    Попица - географско разположение    

Попица се намира в месноста Равна лъка на левия бряг на река Скът. Там където реката прави голям завой на изток. Селото е разположено на по-високия ляв бряг на реката с лек наклон на изток към реката и баира.
Пет километра северно е Бяла Слатина. Източно граничи със земите на селата: Търнак, Струпен и Еница. На юг, на около три километра, е село Бъркачево и на още три-ссело Враняк. Село Соколаре е на около шест километра западно.Землището е много плодородно и богато и затова е наречено “Златна Попица” .

                                            
  Реката         Реката е малка, лакатуши през равна месност и прави много завои,

 

 

Местности

 

Герена

Местноста се намира източно от селото, между реката и Баира. В миналото Герена е бил обрасал с трудно проходима лъгова гора като джунгла. Подобен горист характер имат днес останките от Лъга.  Сега Герена е гола поляна – пазбище в резултат на човешка и животинска деиност. Тук се намира стария каптаж. За да се стигне до него се минава през Свинския брод.
На изток от селото към Баира се казва “отдолу” а на запад “отгоре”. Когато духа вятър съответно се казва- “Долняка” и “горняка”.
На изток от селото към Баира е равно до къде око види. Теренът е леко наведен към два дола с посока юг-север. Те се сливат в общ дол там където ги пресича пътя за Чеши връх. На север от тази пресечка дола се казва “Мекишака” и отива към село Търнак. По-големия дол започва от към “Враняшките локвии”и събира водите от “Мерата”. В него се влива по-малък дол, който е по на изток, събира водите от “Енишкото”, “Кюлуфарка”, “Хайдушката падина”  и околните местности. 

 

Мерата

Това е пасище на изток от Баира и Свинския шумак. В него се намират доловете, “Хайдушката падина”, “Пенчов герен”, “Малката и Голямата ограда”, “Двата декара”. В мерата има отделни дъбове и круши, глог и лугова гора покрай доловете. Тук цуфти божур и полски цветя. В глога се развъждат много птичета, славей и други. Мерата е удобно място за скотовъдство. Има паша, вода и затова кошарите са разположени в Свинския шумак, където е сянката.
В оградите са затворени конете – “ергелето”. 

 

Трънските салкъми

 

Това е местноста на север от пътя за “Чеши връх”. Тук са засадени салкъми от лозята до към “Реджепова могила” източно от “Мекишака”. Зад последния дол терена е леко издигнат. От север на юг местностите се казват:”Реджепова могила” (до Трънското); “Чеши връх”;”Струпенското”; “Кюлуфарка”; “Енишкото”; “Петров гред”; “Пенчов геран”; “Хаидушката падина”; “Двата декара”; “Враняшките локви (поле)”. В Енишкото е “Савчов геран”. Старите лозя Местноста заема “Чеши връх” и на юг към Енишкото.

Свинския шумак 

Това е местноста между пътя от Даковските ливади (Прешива) до Враняшкото поле, Баира и Влъчкия дол. Тази местност е обрасла с едра  дъбова гора и различно големи тревисти ливади,окичени с божури,перуники, слети коса, слеп, бели и жълти маргарити, лопен и др. полски цветя. Тук започват трите дола – “Стайов, Късия и Влъчкия”. Тук започва на запад  “Аджийкиното” – между  “Късия дол, Влъчкия дол, Окопа, Татарските ливади и Шрамполя. На Татарските ливади в шатри са живели Татари. След холерна епидемия обхванала Палилула вече не се споменава за тях. Тази местност е на изток от Влъчкия дол. В Свинския шумак са разположени кошарите. Стоката пасе в Мерата и почива в кошарите. Тук са отглеждани и свине в полудиво състояние. В гората има много желъд и целогодишни локви. Това им трябва на свинете. На юг от селото се намират най-интересните и живописни местности. 

 

 

Потока

 

Намира се между Горния път за Бъркачево и пътя за Брода-Шрамполя (Палилула). Това е красива гориста местност обрасла с дъб, глог, някъде мекишак (гъсти храсти). Има широки слънчеви поляни с полски цветя, които привличат младежта от всички времена. Дъждовните води от бъркачевското поле минават през тази местност и  дават името й “Потока”.
Поройните дъждовни води минават покрай “Савовската гора, Ниновската мелница, Шабаните  и се вливат в реката.

 

Палилула

 

Местността се намира  между пътя за брода (Потока) и реката. Тази местност носи името си от село “Палилула”,  което се изселва през 18-ти век във Влашко, за да се отърве от потурчване и поради разразилата се епидемия от холера. Днес местноста е разработена.

 

Лъга

 

Той е между реката и Баира. Намира се на юг от реката и Палилула. Обрасал е с гъста лъгова гора като джунгла. Пролет тук цъфтят ранни цветя: кокиче, момина сълза, минзухар, теменужки и др. Затова Лъга е любимо място на младежите. В късия дол цъфти Петров кръст ( Орхидея). В Лъга раст: бряст, ясен, клен, липа, дрян, леска, кучи дрян, хмел, повит, мекиш и храсти. Тук е и “Мъртвицата” ( част от реката). Лъга се посещава от ловците заради дивеча който се укрива в гъсталаците.

 

 

Шрамполя

 

Намира се на запад от Лъга.

Това е равна местност между реката и Баира (Лавиците). През тази местност минават дъждовните води от Вълчи дол и Бъркачевския герен. Поради това, тревата тук е много буйна и зелена до късна есен. Тук расте : звездел, детелина, садина и др. Най-много се посещава от пастирите. Тук се намира “Калето и Пенчовия кривол”.

   Аджийското

            Местноста носи името си от баба Аджийка , продала караджейката  (Компанската воденица) на съдружници. Месноста заема част от Свинския Шумак и Баира. Обхваща района от Късия дол, Вълчия дол и Окопа до Късия дол от към Бъркачево. Местноста е гориста, хълмиста с широки слънчеви поляни, по които расрат: илинденче, маргарити- жълти и бели, садина, перуники, лопен и др. В него се намира наи-старото селище и на запад до разлива на Вълчия дол – татарските ливади.

   Спорен район с Враняк

    Местноста е спорна със село Враняк. Вранячени искали прокар (място за преминаване на добитък) за водопой, минаващ през Шабанските лозя, Вълчкия дол, Татарските ливади, Шрамполя, Пенчовия и Шаповия криволи. Района от Късия дол до Влъчкия дол е на Цеко и Димитър. Кметът на селото взема този район като заменя имота на братята и застава срещу вранячани. Във Враняк няма турци и въпросът е разрешен в полза на Попица. Така местността става “Аджийкиното”.

   Лавиците

    Местноста се намира между “Шрамполя и Аджийкиното”. Тук са образувани тераси на три нива, вероятно от свличане на земята. Първата тераса е Миловската ,  там където е отседнал най-напред Въльо с тримата си сина .Втората е Кузмановска – Рашовска и третата е Драганчовска – Ривстовска. Последната минава в Аджийкиното. Наведените части на  Лавиците са обрасли с гора, а равнинните части с трева. Тук има дрян, клен, дъб и  бряст.

 

 “Отгоре”

    Това е сборно понятие за местностите на запад от селото – поле, започващо от Бъркачевското поле, Врачовите локви, Дългата поляна и завива покрай северната страна на селото, където сега е турската махала. Това пасище има дълбочина на запад до Комаревския път, на север до Любимир и Големия лъг. Шишковото се намира на границата със Соколарската земя. Това е гориста местност. Там Шишко от Еривчовци отглежда добитък

 

 Големия лъг

    Това е най-големия дол, който на оделни места има целогодишно вода. Той идва откъм Соколаре и влиза в нашето землище от Комаревския път, там където е “Атанасовския геран”.  В този геран водата е много плитка. При дъждовна година водата се изравнява с земята. Долът върви в източна посока, лакатуши през едра дъбова и лъгова гора. На мястото където сега са Белослатенските рибарници прави прав ъгъл. Това място се казва “Цикуровското (фамилия от Бяла Слатина) бранище”. Тук е имало село “Любимир”,а сега това е месност. На изток са “Долните ливади”,  а на юг  “Мотишовото бранище”. Големия лъг преминава в тресавище, пресича пътя за Бяла Слатина, разлива се в Брестака и се излива в реката срещу “Крънчовото бранище”.

   Долните ливади

Местноста е на север от селото, между реката и Любимир. Това са обширни ливади с райони от дъб. Ливадите са буйни с много цветя. Тук са:”Метишовото бранище”, „Пельовското бранище” и  “Валезовската кошара”, която е сред голямата ливада с едри и вековни дъбове.  Това също е любимо място на младежите и девойките.Пролет те излизат, берат цветя, кичат се с венци, връзват люлки на дъбовете и се люлеят, връзват кантари и се мерят. На това място стават младежки веселби и игри.

Брестака

Това е ивица от брестова и кленова гора, започваща  от разлива на Дола, до “Кумбовата воденица” Тук има много големи брястове по които гнездят гарвани. Това е най-източната част на Долните ливади.
В харлупи се развъждат: гиздоврани, кукумявки и малки гарвани (чанки).

 

 Трънския геран

Местноста е между реката Скът, Крънчовото бранище, Трънското поле и Кумбов баир, дълго време спорна зона със село Търнак. Спорът е пак за прокар за водопой на стоката. Спорът е решен от турски съд в Оряхово – границата да мине по водосрива с ширина колкото е както се хванат 100 човека за ръце. Трънчани обаче искат границата да мине по вододела, т.е. там където е Кумбов баир и Томовските лозета. Спорът престава след 1944г. в полза на Попица.

 

Крънчовото бранище

Местност на север от Трънския геран от реката до Баира.

 

 Пътища

 

Най-старите пътища са:

 

 Прешива

Минава покрай Даковските лозета – върви от изток на запад към селото. Той е дълбоко врязан в земята

   Стайов дол

    Започва от Рашовската кошара и върви западно към реката.

 

 Аджийкиното

    Пътя върви от началото на Късия дол, Аджийкиното, на запад към Бъркачево. В Шрамполя завива към Попица.

 

 Вълчия дол

    Започва от “Фелдшерските лозета”,  по източния бряг на “Вълчия дол”, Татарските ливади и Шрамполя.

 

 Кафеджийския връх

    Пътя върви по “Окопа”, на север, източно от Върха, покрай реката към селото. Тези пътища са обслужвали най-древните селища.

 

 Население

    Днешното село Попица лежи върху културните пластове на тракийско селище, трако-римско селище и на средновековно българско селище още от Първото и Второто царство. Останки от тези селища се откриват при изкопни работи в дворовете.

Присъствие на Траките по нашите земи

    За траките се знае от VII-VI век преди новата ера. Смятат се за местно население. Те живеят на племена в Мала Азия- днешна България и северно от Дунава.  Племената между Балкана и Дунава се наричат Мизи. Тези на север от Дунава се наричат Даки, а тези в Македония – Илири.
    Траките се занимават със земеделие. Отглеждат пшеница, ръж, просо, лозя , овошки. Траките са добри рудари, добиват  злато и сребро, от което секът монети. Правят съдове и украшения с които търгуват с други древни народи. Заражда се военноплемената аристокрация.    Траките са най-старите известни обитатели по нашите земи. Те са били силни хора, добре въоражени коници. Траките са покорили Римляните през 15 година пр. н. е. от император Октавиян Август. Траките не са били в единна държава, а в оделни племена. Били са прочути с тракийското вно, жито, коне и овце.
Главното божество е Тракийския конник (Херос). Известен певец е родопчанина Орфей. Когато той свирел и животните слушали.
На мястото на село Попица вероятно е имало старо тракийско селище. Това личи от погребалните могили в близост до селото. Три могили се намират в Долните ливади източно от шосето за Бяла Слатина и една в Потока – северозападния край. Траките имат обичай да погребват по-знатните  военоначалници и граждани в могили. Могилите са разрушени след 1944 год. Не е намерено нищо или ако е имало пък някаква следа от ритуални предмети, тя е заличена от невежи хора – трактористи. Така или иначе в тези могили не са погребвни толкова знатни хора, защото гробниците не са изградени с камъни, както обичайно е правено.Погребалните могили в нашето землище са описани в книгата на В. Манолов “Българска историческа библиотека” (1929). Те са малки с диаметър 6-8 метра и не са зидани. В могилите са погребвани цели трупове, прах от трупове в глинени съдове или недоизгорели кости.В местноста Любимир е открита клада с големи кости, две железни юзди и няколко бронзови апликации. Предполага се, че това е келтско погребение от IV век. В надгробната могила в местноста Прешива вероятно са изгорени конника с коня. Това личи от намерените кости и предмети.  Нашите могили датират някъде около 1300-1100 год. пр. н. е.
Малко гробче, покрито с плоча и съдържащо урна с изгорена прах е намерено в местноста  Палилула.  Находището на тези могили предполага, че на мястото на днешното Попица е имало селище на Траки. Как се е казвало това селище по онова време не ни е извесно за сега. Когато се прави изкоп за основи на читалището, са открити черепи на хора. Това са езически и ранно християнски погребения с накити и глинени съдове. Може би на българи от времето около покръстването 865 год. В трако-римското селище вероятно е имало богати хора. Това подсказват намерените две големи сребърни монети от втори век и други 18 сребърни монети в двора на Чемиширите от времето на император Нерва (96- 98 год.).Изводи: От намерените битови предмети, сечива, оръжие, монети и могилите може да се заключи, че на мястото в Даковските и Ненчовските  лозета са живели хора от камения период, 6 000 год. пр.н. е. Къде са отишли тези хора? Кои са били те? Видели ли са Аспаруховите хора?- можем само да гадаем. Може би са отишли в Попица.  

 

Гърците

 Гръцката история започва от средата на второто хилядолетие преди новата ера. Те идват от северните области на Македония. Гърците са носители на много древна кримско-микенска култура от 15-13 век пр.н.е., която влияе на културата на съседните народи. По късно Рим завладява този свят и обогатява своята култура.

 

Византия

Между 395-410 г. се оформя Източно римската империя – отделена от Рим. Цар Константин определя за столица Константинопол (Цариград, Инстамбул), близо до градчето Византион откадето това царство носи името си. В тази държава влизат няколко средно-източни държави чак до Египет.Константин и майка му Елена първи узаконяват Християнството като религия,която се наричаИзточно православна. Християнството е идеология на угнетените, робите и бедните. Християнството е идеология на примиренчество и пасивен протест.Това  не помага на евреите да се освободят от римско робетво, затова те се борят срещу него.
По-късно Християнството става идеология на господстащите и съветва робите да се подчиняват на господарите си.И така християнството от религия на робите,става религия на господарите. Христос предлага Рая на смирените. Мохамед предлага Рая на тези, които смазват съпротивата на неверниците.

 

 

Римляните

 

Римляните завладяват тракийските земи 15 година пр. н. е. Голяма част от населението е продадено като роби. Римляните строят градове, крепости и пътища. Те внасят нова култура, архитектура и изкуство.
Най-високия връх в района на Попица се казва”Ромолов връх” (128 м. над морско равнище). На името на Ромол и Рем  (основатели на Рим). Това също ни говори за присъствието на римляни в Попица. Одринското царство в източни родопи е покорено от Филип II – Македонски ( 359-336) пр.н.е. Траките имат самобитна култура, повлияна от гръцката. Те нямат своя писменост, а си служат с гръцките букви. Ваяли са статуи и релефи върху камък. Най-разпространения релев е “Тракийския конник”.
    Римляните започват да покоряват гърците от II век пр. н.е. Следват Траките и техните династични родове, и през 45-та год. траките станали Римска провинция. Латинския език станал официален. Римляните набирали войници от траките. Земите около Дунава са застрашавани от варварски народи.Може би това е наложило Попица да бъде войнишко салище. Когато идват българите по нашите земи, траките са били почти претопени. Тракийския език се запазва до VI век. От това време са намерени медни, бронзови и сребърни  монети, в двора на Чемиширите, до каптажа, в Македонските лозя, Старите лозя в Прешива и Трънския геран.

 

 Славяните

Славяните живеят на племена в цяла източна Европа, от Балтийско до Черно и Егейско море. Южните племена нахлуват постепенно в пределите на Византийската империя и достигат Бяло море от към Атина. Това става през 2 - 4 век.Византийците не изгонват славяните, а решили като превъзхождащ народ да ги асимилират. Когато българите идват до Дунава те сварват Славяните и Траките в потиснато положение от византийската империя. Това дава възможност за взаимна борба на българи, славяни и траки срещу общ враг – Византия. Това е основната причина, поради която българите, с помоща на славяните и траките, да отвоюват територия от една велика империя.
Славяните имали князе, народно събрание и живеели демократично. Те имат примитивно земеделие. Основното занимание е лов и риболов.Оръжието им е некачествено. Влизат в бой голи до кръста с широки гащи. По късно подобряват въоражението си под влиянието на византийците. Духовната култура на славяните търпи развитие. Те имат бог “Перун”. Изгаряли са своите мъртви и ги погребвали в глинени урни.  Слагали предмети, които да служат на умрелия на отвъдния свят.

 

Българите

Българите изтласкват византийците на запад, Попица продължава да бъде тракийско селище.От този период са останали изкопни работи определящи границата между римляни и българи.Окопа, Аспаруховата граница на България, минава източно и близо до Баира. Тя е отбелязана с дълбок изкоп който почти е заличен след 1944 г., когато в землището влизат машините. По Аспарухово време Попица съществува като войнишко селище. Войнишките коне са затваряни в “Калето” (Пенчовия кривол). Това място се образува от голям завой на реката с тесен отвор на юг към “Шрамполя” Пълно затваряне става с тръни и грубо дялани дървета, наричани Шрампол (ограда).
Тъка са правени укрепленията по това време - “кале”.  От тук произлиза името на “Шрамполя” До скоро там са намирани останки от заграждения.
Окопа минава от Вълчия дол, началото на Късия дол, прекъсва на Стаьов дол, Цеков баир, източно от Ромолов връх, лозетата, Крънчовото и на север. Намерените предмети сочат VII – IX век. На северния скат на Стайов дол в долният му край, при изкоп за направа на път, е намерен меч.
В местноста Прешива (Даковските лозета), където минава стария път изток – запад са намерени: върхове от копия и стрели и римски монети.
Западно от Ромолов връх е открито огнище, стрели, копия и  необработено желязо. Най вероятно това е военно-полева ковачница на оръжие. Намерени са и еленови рога. В Македонските лозя са открити византийски монети и необработен метал. Може би и тук някъде е имало военно-полева ковачница.
Южно от пътя на Прешива са намерени керамични плочи  30/30 см.,

 Село Палилула 

 

Сага това понятие е местност.

Тодор Балкански – доцент по българистика при университета в Крайова (Румъния), роден в село Палилула на 12 км. от Крайова, казва, че е наследник на българи изселени от с. Палилула  близо до Попица. Голяма група българи се изселват във Влашко, за да избегнат потурчване. Наследниците на Тошо Томов запазват спомена за село Палилула, от който се разбира, че това село е съставено от три махали: българи, помаци и татари. Българите имат поп Стойко Мохамеданите имат ходжа Елез.Попския син Ицо се оженва за Емине (Еминка) дъщеря на ходжата. Последния не се примирява с това и става причина младото семейство да забегне във Влашко. След време лелята на Ицо го кани да се върне, като му предоставя свое място за дом (някъде около Найденовци и Станчовци). Христо се завръща със син. Баща му го въвежда в сан поп. Може би Станчовци и Найденовци са потомци на поп Ицо.
Междувременно в Палилула се разразява холерна епидемия. Настъпва мор. Населението запалва домовете си и напуска. Голяма част от християните се заселват около поп Ицо.  Той им помага да се настанят. Така Палилула изчезва, а последните му жители останали живи се вливат в Попица. Според този разказ – легенда, името на селото произлиза от поп Ицо.Дали не става дума за друг поп Ицо, в друго по-предно време? С християните в Попица се преселват и мохамеданите с ходжата Елез. Те се заселват по двата бряга на реката където сега е моста. Тази махала се нарича Елезовска на името на ходжата.По- късно на левия бряг на реката е построена джамия (до моста).
Третата махала е на татарите, южно от Шрамполя. Вероятно по същото време татарите напускат, защото след тази епидемия вече не се говори за татари. Тошо Томов разказва: “Татарите в махалата, южно от Шрамполя нападат узрелите жита на българите северно от Скът. За да се запазят, българите подпалили нивите с лула и така прогонили татарите . Затова нарекли селото Палилула”. Черкезите и татарите са мохамедани. Те се преселват в България след руско-турската Кримска война 1860-1964г. Те сътрудничат на турците и са грабителски племена. Българите са притиснати от тяхното присъствие. 

 

Село Любимир

Сега това е понятие на местност. То е било разположено на десния бряг на дола от Големия лъг, там където дола прави прав ъгъл с изложение на запад. Това място се казва Цикърковското. Там още се намират отломки от керамика. Помаци от Бяла Слатина подлагат на силен натиск населението за ислямизиране. Жителите напускат масово и се изселват във Влашко. Техните потомци идват в Попица през осемдесетте години с карта и търсят мястото, където при напускахе на селото техните деди укрили скъпоцености в геран. Местноста е силно променена. Няма никакво дърво или друг ориентир на това място и те си отиват без да открият нищо.

 

 Тушниците – “Аборигени”

Това са обитатели на селото преди освобождението. Някои от тези фамилии знаят от къде са дошли. Но други казват – “ние сме от тук”.
Може би някои от тях са потомци на траки, славяни, българи населявали Попица от векове. Такива фамилии са : Дочовци, Мильовци, Бретеновци, Търговците, Николовци, Валезовци, Гайдарите, Пецици, Бусерите, Татаньовци, Никовци, Мино Николов, Станчовци, Иликъовци, Цоко Балев, Кацарите, Луканчовци.
Списък на тушниците
1.    Гьошевци: Клепарчовци, Пельовци – от Гайдарите.
2.    Цековци: Душаните, Чемиширите, Монтовци, Прапораците.
3.    Герьовци: Петко, Марин, Бенчо, Дило.
4.    Дочовци: Дочо, Станьо и Баденци.
5.    Цоловци: Никола, Петко, Герго (клявковци).
6.    Фиданите: Лало Атанасов, Джандарите, Илийкьовци.
7.    Мильовци:  Петко, Камен, Цоло.
8.    Бретеновци: Динко и Петко.
9.    Вукьовци: Михаил, Христо, Тодор, Вельо.
10.    Вачо Върбанов: Иван, Христо, Пени, Филип.
11.    Търговците: Иван николов, Петър, Цени, Никола.
12.    Ралчовци:  Кръстьо, Дилко, Стефан, Христо, Цанко, Йордан, Томо.
13.    Николовци: Никола Томов, Мито, Мачовци.
14.    Гатовци: Гато Монов Гатов, Лило, Йордан, Цоло, Цако, Кръстьо.
15.    Гато Йотов, Гато Христов.
16.    Валезовци: Върбан, Петър, Лискодака, Найден.
17.    Тушиновци: Рашо, Мильо, Петко, Кочо.
18.    Вельовци: Христо, Вельо.
19.    Луканчовци: Димитър и Цветан.
20.    Станчовци: Станчо и Коьо Динови.
21.    Балтийте: Иван и Дилко.
22.    Гайдарите: Найден.
23.    Ченковци: Цеко.
24.    Нечо Бусера.
25.    Татаньовци
26.    Цени Върбанов Димитров.
27.    Живковци.
28.    Кехайовци.
29.     Вълчовци.
30.    Петко Костов (Пецици Гайдара).
31.    Мино Николов.
32.    Илийкьовци.
33.    Цоко Балев.