След неговото оправдаване, дядо Цанко Бакалов, под псевдонима Хайдут Сидер, написа в затвора и отпечата в бр. 72 на Грънчаровата “Народна защита” (от 29 април 1924 год.) песен, в народен дух, озаглавена: “Облак и божи ангел”. Това той направи по случай оправдаването на Стоян Калъчев и девет месеца от смъртта му.

Тъмен облак се зададе

Горе над горска падина;

Прогърмя облак, затрещя.

Над това село Попица……

Из облака излиза бял ангел с оранжеви знамена, а на знамената се разчитат златошити имена.

Ангел проговаря:

-Туи ли е село Попица?

Тук ли е мама и тате?

Тук ли е първо венчило?

Тук ли са верни другари,

Дето се верно сбирахме,

За право и за свобода

И за народна управа.

Ангел подканя от другарите му, които са там, да излязат напред, за да го познаят:

         Аз не съм ангел небесен,

Ами съм Стоян Калъчев,

-Когото блокарите посреднощ

Са извлекли и са го жестоко убили-

Ала духът ми не могат,-

Духът ми е тука при вази….

На майка да се наръчам-

За мене майка да не плаче.

На баща да се наръчам-

Гроба ми в гробища да не дири;

На булка да се наръчам,-

Детето да ми отгледа;

А на другари бунтари;

Високо знаме да дигат,

Знамето, оранжевото,

Дето го аз развях

Из цяла земя Българска.

Така го нарече дядо Цанко Церковски: един знаменосец, който носеше и развяваше оранжевото знаме “над цялата земя българска”, и призоваваше другарите си за борба, да продължат делото на свободата:

Горе главата другари!

Жива е сила селяшка,

Твърда е вяра, съюзна,

Силна е ръка сюрмашка-

Ще сринем кървави золуми,

Ще смажем тежки неправди,

Ще смъкнем черни блокари,

Ще светне слънце пак над нази-

Над цяла земя Българска…..

Едно Видение, което се пресъздава така образно в облика на чиста народна песен. Картините са така ясни, образите са така чисти, така прозрачни и така незабравими! А след това картината се разбулва, като се разсейва облака и остават само проплаканите сълзи:

        Облак се люшка понесе 

        По стръмни гори, по чукари. 

        Думи се ясно чуваха

        По равни къри, по села;

        Сълзи се тихо лееха

        По скръбни лица, по пазви…..

Заслужаваше Стоян Калъчев тази песен, изтръгната от заболялото сърце на поета Цанко Церковски. Заслужаваше я тогава, заслужава я и сега. Ще заслужава и винаги с песен да говорим за него, когато поетът и след неговата смърт го нарече знаменосец, видя го и го представи в песен като знаменосец:”... че от облак се показва и в ръце си държи две оранжеви знамена със златошити имена...”.

Облъкът се разнася, а в очите остава едно чудно видение. И в душата има един незабравим спомен от това видение за Стоян Калъчев, който и в смърта си остава знаменосец на оранжевото знаме.

/Из “Земеделско знаме” , бр. 24, от 2 декември 1944 год./ 

ТОВА Е КРАЯТ НА КНИГАТА НА  МАРИН ИВАНОВ МАРИНОВ

ПРЕПИС LZ2GM

 07. 08. 2008 год.