СОАРЕ

Наши връснички ни подсказаха, че тази вечер ще има соаре в дома на стария ерген, татков връсник, Цветан Савов. То беше организирано от местни интелигенти, по-възрастни от нас. Ние бяхме ученици и ходехме по седенки от любопитство и да запълним топлите вечери. Домът на Цветан беше залостен, а отвътре се чуваше музика на грамофон и младежки смях. Хората си танцуваха и вероятно се бяха чифтосали. Ние само щяхме да им развалим кефа. Решихме да си отмъстим достойно. Откачихме вътрешната портичка от тарбите и я понесохме към  Ристовската локва до стария турски геран. Водата в локвата се беше изпарила от жегата и беше останала гъста кал. Байков и Чолака хванаха портичката, аз изкомандвах едно, две  и на три портичката литна и се заби по диагонал в калта.

Много ми се спеше, когато мама ме задърпа да стана, че някакви нехранимайковци, захвърлили в калта портичката на Цветан Савов. Около герана се насабрали моми и невести, дошли за вода. Гледат и се присмиват на стария ерген, а той завъртял крачоли гази из калта и тегли портичката към герана. Мама му даде метла, момите му поляха да си измие и почисти портичката. Той мълчеше, но знаеше защо е станало така.

 ОРЛОВО ГНЕЗДО

Малко западно от лозето на Петко Доков Карашки  в Драганчовото стърнище  стърчеше огромен дебел бряст. От долу го кастреха, а отгоре клоните му правеха китка. В четалите му имаше голямо орлово гнездо. По долната страна на гнездото подхвърчаха и цвърчаха десетки врабчета.

Орли и врабци живееха в мирно добросъседство. Овцете пасяха кротко в стърнището, а ние с комшията Рашо Лаков хвърляхме камъни нагоре към гнездото. Те достигаха толкова ниско, че орлите и врабците не ги забелязваха. Може би този бряст беше над тридесет метра.

Заобиколихме към Шишковото. Беше останала малка дъбова сечина. Наляхме вода от герана, минахме покрай Атанасовия геран, Жиковския лъг и запладнихме под една круша до бряста. Краката ни бяха надраскани от къпините. От тях изпръхтяваха пъдпъдъци и яребици. Заиграхме карти, които бях направил от цигарени кутии, боядисани в червено с къпини, а за черно с бъзе.

От съседната круша едно ратайче овчар се приближи към нас и вирна тоягата си с намерение да ни бие. Той беше по-силен от нас и можеше да си направи този кеф. Ние станахме. Зурко вдигна тоягата срещу мен. Кучето Мурат се въртеше тревожно около мен и ме поглеждаше в очите. Аз завъртях в кръг тоягата, но Зурко не се плашеше, настъпваше. Трябваше да го ударя, но  не смеех да го предизвикам. Погледнах за Рашо, но той вече беше изчезнал. Оставаше само Мурат. С него аз делях жажда и глад. От ужас извиках: “Олеле, Мурат” и посочих нападателя. Кучето премина кротко в гръб на Зурко, направи голям скок, хвана го за врата и го събори без да го ухапе. Аз се окуражих, ударих една тояга по задника на Зурко. Той изрева животински, надигна се и избяга някаде в Големия лъг. От този случай аз бях по-силното овчарче в района. Никой не смееше да си прави шеги с мене.

Разпладвахме овцете, напоихме ги с вода в дола и пак се завъртяхме около орловото гнездо. Забелязах един орел да се спуска бавно от небесата, сграбчил някаква жертва в ноктите си. Две три глави с разтворени човки на малките орлета гладно се насочиха към жертвата.

Дядо ми не знаеше от кога е този бряст и това гнездо. Виждах го от Баира, когато приближавахме Соколаре, прибирайки се във ваканция от Враца. По него се ориентирахме да кривне каруцата към Шишковото.

***

Мина време. Бях в служебен отпуск. Излязохме с аверите на лов в Големия лъг. Прекосявахме разпукнал памук на ТКЗС. Погледнах към бряста, но не го видях. Насочих се натам. Вековният гигант с орловото гнездо беше проснат в угарта, нарязан на парчета.

Дичо Нецов и Пенчо Шаповски ми обясниха, че това е станало рано тази пролет. Орлите идвали, кръжали два-три дни и се отдалечили към Врачанския балкан. Нямаше я и крушата, където пладвахме овцете. На стотина метра източно от бряста видях млад буен орех. Каква ли е неговата съдба? (днес и него го няма). Тази местност от тогава се казва “Ореха”.

Големия лъг беше истънял, оредял. Не виждах едрите, високи дъбове с гривяците, нито хралупите по малките ливади. Останали бяха само избуяли мекишакови храсти. Нямаше помен от Лаковската туфа и дъбиците на мястото на някогашното село Любимир. Там в Цървулковото, на отвъдния бряг забелязах водоем, а надолу тресавището нямаше храсти.

ВЛЕЧУГИ

Беше топъл ден. Спряхме колата с тикви и разпрегнахме биволите да пият вода и се разхладят. Гледам по отсрещния стръмен бряг се влачат змии и по някой смок. Погледнах отгоре. По черното тръне, с потчи опадали листа, се движат пластове змии, усукват се, падат, повдигат се и образуват движеща се маса. Змиите се смъкват надолу по нависналите корени на трънето, като стигнат накрая цапват във водата и се устремяват към един голям подмол, като горната част на тунел. Подмолът се крепеше от две големи върби надвиснали над реката.

Дойдоха и други хора. Някои хвърляха с камъни, удряха някое сплетение от змии и те падахавъв водата и продължаваха към подмола. После баща ми обясни, че това е зимувещ на влечугите. Те са готвят за зимен сън. Събирали се от Потока, Палилула и околността.

***

Пасях биволите по високия бряг на Яза. Спусках въдицата в дълбоката вода. Биволите хрупкаха още росната трева. Дочух силен тревожен жабешки крясък. Погледнах натам. На около 50 метра, където брегът се снишаваше в пясъчна ивица, водаата се плискаше. Взех тояга с чамуга, проврях се през храстите, застанах зад една дебела върба и видях страшно голяма животинска драма. Един смок налапал заден крак на голяма зелена жаба. Тя се опитва да се отърве. Но кракът и влиза вес по-дълбоко в устата на смока. Тя опита с другия крак да намери опора и да се измъкне, но и той отиде при другия. Жабата кряка, мърда и сама се нагласи в устата му. Когато потъна до предните крака, жабата престана да кряка. Престанаха и другите жаби. Смокът наемаше главата си напред, движеше се, мяташе се и плискаше водата. Завъртях крачоли, влязох в плитчината и с всички сили ударих смока зад главата. Повторих, потретих и той се отпусна. С чикийка го разрязох от устата до корема. Жабата беше още жива, но костите й смлени, кожата като сварена. В стомаха на смока имаше още две риби.

Напоих биволите в реката и реших да ловя риба с ръце. Когато бръкнах дълбоко в подмола, пред носа ми в тревата видях змия, дълга около половин метър, но много дебела, стои и не мърда. Убих я, разрязах я от устата надолу. В стомаха и открих голям зелен гущер, като парче месо и кожата му като попарена.

***

Отидохме с майка ми да пластим сено в Стайов дол. Под един откос се показа голям смок, навит на кълбо. Той се устреми да се спасява надолу в дола. Ударих го с трирогата вила няколко пъти и го убих. Закачих го на голям дъб. Той се провисна около 2 метра.

Стана ми мъчно. Защо го убивам. Та той нищо лошо не ми е направил. Нали той е създаден за да живее.

Бях пак с биволите в Потока. Дядо ми Иван ми каза да внимавам. Тук в тази гора има змей 10 – 15 метра. Тази гора е закупена от помака Ескията. Той живял заедно с голям смок. Смокът пазел колибата когато Ескията пасял овцете. Спал във вълнеста кожа до огнището. През зимата смокът прекарвал в леговище пак до огнището. Така тези две същества съжителствали и си помагали.

Когато Ескията продал имота, нашите изоставили тази колиба и тя постепенно се срутила. Смокът се виждал все по-рядко, докъто съвсем изчезнал.

Дядо ми Иван смята, че през това време е пораснал и е станал змей. Той го видял как се движи през поляната и тревата се клати на растояние 10 – 15 метра.

***

ФИЛОСОФИЯТА НА ЖИВОТА

Чух, че Мурат лае тревожно, нервно и стои на едно място. Отивам и виждам поредната животинска трагедия. Таралеж захапал смок зад главата и се свил на кълбо. Смокът се мята, удря се в земята и в бодлите на таралежа. Мурат лае, напира, но не смее да захапе. Постепенно смокът се отпусна. Само опашката му мърдаше насам натам.

Отдръпнах кучето, отстраних се от таралежа и зачаках. Когато настъпи тишина, таралежът се разгърна и завлече смокът в голямата търница.

На другия ден Мурат пак залая настървено. Когато отидих там, където беше кучето, видях Мурат с окървавена пенеста уста да захапва странично бодлите на таралежа и да ги дъвче. Сдъвка доста бодли. С моцуната и предните си зъби захапа тялото на таралежа. Тий изпищя предсмъртно и се разви. Мурат настървено и енергично захапа таралежа за корема, където няма бодли и за броени минути от таралажа остана само кожата и бодлите.

Да, такава е философията на живота. Големия изяжда малкия. След този случай Мурат унищожи много таралежи.

ЯБЪЛКАРИ

Конгера и Зеления решили да си наберат “лунна превъзходна” от градината на ТКЗС и да си направят зрелище. Зеления извикал Мато и почнали да берат в чували, колкото могат да отмъкнат. Когато стигнали до мохамеданското гробище се появява бяла фигура с търнометка и почва да налага Мато. Той тича, ябълките падат. За да се отърве, хвърля чувала и се изгубва в тъмнината. Конгера сваля белия чершаф, събира ябълките и се прибират със Зеления, доволни от успеха.

УГАР

Тръгнах рано по ладовина. Докато стигна до Енишкото парче, стана страшна жега и задушно. Стърнището пукаше, а възуха трепти. Настаних конете под крушата и подпалих стърнището. Когато се захлади впрегнах конете, настроих плуга и започнах да угарисвам.

Цяла нощ орах с малки почивки. Ноща беше тиха, луната цяла. Когато слънцето се издигна на една копраля угарта беше свършила. Конете бяха изморени, изпотени и омърлушени. Отидох на Савчов геран, който беше на стотина метра. Напоих конете, поразхладих ги. След мен и други орачи дойдоха за вода. Отново настана жега и нямаше никакъв ветрец. Реших да чакам да се захлади и тогава да се прибера. Легнах да поспя. Но спи ли се, налетяха мухи, запълзяха ме мравки, конете тропат и се дърпат заради мухите. Умората беше голяма и заспах. Слънцето падна на две копрали и аз тръгнах за село.

***

Мина време. Излязохме с Пенчо Шаповски на лов без кучета. Движехме се успоредно на Енишкия път, през Македонските парцели, право към Савчов геран. Полето беше пълно със сеячи, орачи и прекарвачи на царевичак. Трактори бучеха. До последния дол нищо не излезе. На отсрешния бряг беше останал неизрязан царевичак от голям блок. Там аз убих осем заека с тек, а Пенчо нито един макар, че беше добър ловец. Такъв му беше късмета. Накачихме зайците на прът, после на рамене и тръгнахме да се прибираме. Погледнах към нашия парцел, но неможах да го определя, крушата я нямаше, герана беше занемарен, въпреки че беше нужен.

***

ЖЪТВА

Още при зазоряване започнахме подготовката за жътва. В каруцата се товари буре с вода, трева и храна за хората. Аз гледах чучулигите как се издигаха в небето, как лалугерите претичват, как соколчетата трепереха на едно място и се спускаха към жертвата. Закусва се бързо и се започва жътвата. Чува се ритмичното “руп< руп” и ракойките се хвърлят една след друга. Може да се чуе и някоя песен от далече. Кръсточовките пеят по трънките в слоговете. От време на време се чуват пъдпъдъци. Мине ли 10 часа класовете почват да се пукат, а въздуха трепти над тях. Всичко замира само жетварите жоугат. На обяд се яде повече “профирна” храна: лук, чушки, таратор, ошав, любеница, сирене. Тлъстите храни се избягват. След час почивка, в най-голямата  жега, пак почва жътва. Няма как? Обичах да жъна с майка ми. Тя налягаше яко и аз след нея. Снопите са правят на кръсци или на купен. При по-големите ниви и малкото време за жътва откупувахме жетвари и косачи.

***

РАЗБОЙНИЦИ

За разлика от днешната действителност, проблемът за разбойниците по нашия край някога беше предмет на легенди, около реалността.

Около 1930 год. се носеха слухове, че по нашия край върлуват разбойници, които пречаквали хората по пътищата и ги ограбвали. Още се търгуваше с Червен Бряг. Хората се страхуваха да пътуват единично и обикновено пътуваха по няколко човека заедно. И малко се задържаха в месноста Кленовик - голям широк дол, който е обрасъл с клен и отива към Еница.

Баща ми натовари житото и заедно с още трима съседи поехме по черен път към Червен Бряг. Като се изкачихме на баира, баща ми посочи Маркова могила и ми каза, че там трябва да стигнем рано, преди обяд. Тази могила се синееше на изгрев слънце и ми се виждаше далеч. Вървяхме в купом и по черен път стигнахме до Кленовик. На това място имаше дълбока голяма хълмиста поляна. Покрай пътя имаше каменна чешма, която сякаш потъваше в дълбочината, обградена с едра кленова гора. Спряхме колкото да напоим добитъка и потеглихме. Минахме Искъра при Чомаковци, свихме покрай Маркова могила и се озовахме на пазарището до гарата. Наоколо имаше много разнообразни магазини. Продадохме житото, напазарувахме, обядвахме кебапчета и се отправихме в купом по обратния път. На Кленовик не спряхме. Не ни се случи нищо, но чух от баща си, че тук върлува разбойника Марко от Враняк. След извесно време се разчу, че Марко е заловен и обезвреден.

***

Минко Вешов беше полицай през времето на обновата. Той беше здрав, набит човек. На Оряховския пазар разпознава разбойник, който се търсеше. С юмруци изотзад го повалил и го вързал. Този разбойник( "сърбина”) беше уличен, че е убил човек от Комарево, който се връщал на кон от пазар в Бяла Слатина. Имаше и други убити от него. Носеха се легенди за неговата неуловимуст. Като отидох ученик във Враца, същия разбойник беше заловен и обесен публично в двора  на Околийското полицейско управление. От този случай вече не се появиха разбойници.

ВЪЛЦИ

Работехме в Авджийкиното до Късия дол. Довършихме работа до обяд и се изместихме на кошарата на друг парцел с царевица и гора. Когато стигнахме на новото място, баща ми разбра, че сме забравили ключа за браздачката. Аз се върнах за него с кобилата Пеша. Тя беше така свикнала с мен, че я яздех без юзда и само с побутване я управлявах. Взех ключа и поех по обратния път. На около петдесетина метра от  Късия дол кобилата спря, започна да пръхти, наостри уши към дола и гледаше към краят му. Започна да рови с крак, да трепти, пръхти и не мръдна напред, въпреки че я подканях упорито. Изведнъж от края на дола, в близост до пътя, по който трябваше да минем, се показа голямо, сиво, охранено (с дебел врат) куче. То се спря спокойно, погледна към нас и пое през избуялите ниви на запад към Вълчия дол. Нивата беше по-голяма от него, но като вървеше тя се разтваряше и класовете се раздвижваха след кучето. Пеша следеше тази диря през нивата. Когато вече не се виждаше клатне на нивата, кобилата изведнъж се понесе като вихър напред. Аз се хванах за гривата й и се притиснах до шията й. Така по обратния път стигнах до кошарата. Баща ми, като видя кобилата потънала в пот и пяна, ми се скара. Аз му разказах за случилото се. Той се усмихна и ми каза, че това не е било куче ами вълк.

***

Заравяхме царевица пак на Аджийкиното. Рано следобяд  се чу силен кучешки лай, човешки тревожни викове – вълк, вълк, ох, ау. Навярно вълкът отива по пътя за Късия дол, значи ще мине покрай нас. Баща ми взе мотиката, а чичо ми взе ока от каруцата и застанаха край врезания път обрасал с дървета и храсти. Ще го убият. Аз застанах зад тях и исках да видя как ще стане това зрелище. Видя се гърба на голяма вълчица, която бяга в тръст спокойно. Точно да се изравни с баща ми, тя скокна силно напред, и баща ми удари с мотиката зад нея. Чичо ми докато задейства ока, вълчицата беше далеч напред. Имаше тюхкане, ядове, псувни. Зрелището не се състоя.

Вечерта разбрахме, че вълчицата излиза на лов от долния край на Късия дол, където бяха много гъсти гората и храстите. Когато се приближила до стадото на Цветан Луканчовски, кучетата се изправили насреща й, дошли други кучета, хора и вълчицата избягала. След нея вървели две малки вълчета. Цветан отсякал чепарати дървета, натиснал вълчетата зад шията и ги вързал. Така, той ги доведе в селото.

Есента вълчицата попада в засада на Муни Реджепов. Той беше беден човек и често от парцалите му оставаха парчета по храстите. Ловуваше със стара пушка, капсалийлка, като съчмите си правеше сам. Та, той стреля по вълчицата и я ранява. Кучетата я преследват, докато напълни отново, вълчицата взема мегдан, но забавя хода. Той я преследва по баира към лозята. Тя отива на чешмата, пие вода, ляга под чочура, но не може повече да стане. Разкарва убитата вълчица из селото, натоварена в кола. Имаше обичай стопаните да даряват ловците, които са спасили добитака им от вълците. Вълчицата беше едра, просната безжизнено. Макар, че не я обичаш, тя породи в мен странни чуства на жалост за децата й, за саможертвата й.

След този случай в селото не се задържаха вълци, които да преследват целогодишно и да се развъждат. Разправяха, че там в долния край на Късия дол, близо до леговището на вълчицата, имало много животински кости. Вълците перминават от Влашко, когато зимата е много студена и Дунава замръзне.

“МЕЧКАТА”

 Понесе се слух, че се е появила мечка в Големия лъг. Хората се страхуваха да ходят там и да си прибират реколтата. Прадядоми Христи запрегна биволиците и ме покани да ходим двама в Големия лъг да пасем бивилиците и да наберем шума за агнетата. Баба ми завика аз да не ходя, защото там имало мечка. Но аз не слязох от колата. Когато стигнахме до Нековското лозе, свихме към дола и още не изминали педесет метра, отляво се чу шум в царевицата. Чу се нещо, като животински рев. Показа се и някакво рунтаво животно, което се движеше насам - натам. Прадядоми спря биволиците, те преживяха спокойно и не обръщаха внимание на мечката. Той слезе от колата, извади големия нож от пояса си, запъти се към мечката и заговори високо: „Сега ще видя сметката на мечката”. Изведнъж мечката се обърна и с гояма бързина се скри обратно в царевицата. Прадядоми ми каза: „Не се бой сине, това не е мечка. Косто Арсов си е обърнал кожуха обратно и плаши хората, за да им открадне боба, тиквите и царевицата.

Притурка

ИЗРАБОТЕНА ОТ КРЪСТЬО ФИДАНСКИ

  И СЪПРУГАТА МУ ВЕНЕТА ПЕТРОВА

Проследени са корените на фиданската фамилия и други стари фамилии,които имат връзка с Фиданите. Кръстьо е запазил стихотворение за нашия съселянин Стоян П. Калчев, написано от Цанко Церковски в затвора 1923 год. Церковски е бил приятел на Стоян Калчев и заедно с него е посетил Попица.

Запазил е и сборник, издаден от Централния помощен комитет “Свободна България” през 1946 год. в Аржентина, в който е отразена дейноста на българите в Аржентина и в други страни от Латинска Америка.

Материалът е отразен без промяна и е принос за изяснаване миналото на Попица.

РАЗКАЗВА ФИДАНЯ

Една нощ, под звуците на една китара и една патриотична песен (“Ой кулако, стара сврако”), осъмнахме с един надпис на тухлите: “Тук живее кулак, стар народен враг”. Това бе обица, която аз трябаше да нося незаслужено. Аз бях син на “Вражески настроено семейство”. Само, че линията, с която уж аз съм го подчертал, беше зелена, а не червена. Може би тия,които подчертаваха, са имали такова мастило.

От тогава започнаха да търсят оръжие и да затварят татко в милицията. Това не е период, непосредственно след 09.09.1944 год.

Баща ми и чичо ми бяха едни от първите основатели на ТКЗС. Знам, че идваше  Тодор Драганов и други, които не помня, да ги агитират да дават пример и те ги послушаха. Двамата братски влязоха със сто декара замя, от които 30 декара овощна градина, на която имаше къща  с две стаи и голям навес.

И веднага след по-горе описаната случка, изключиха баща ми от ТКЗС. Обявиха го за кулак. Дадоха им да обработват земя в най-отдалечените  места на селото - в “Андровите кошари”, край Лазарово, в Хайдушката падина, в Корен, на Козарска могила. Така, че като тръгнеш сутрин с една крава и една биволица (понеже ние така карахме) стигаш чак на обяд. Нарядът беше голям и с лен, коноп, слънчопглед и памук, които в момента не се засаждаха. Останалите се знаят.

Неговата съдба споделиха и други хора от селото. Един от тях беше и Върбан Христов Староселски. Той беше културен и много добър човек, учител на баща ми. Те образуваха помежду си едно сдружение. Обработваха земята заедно. Така беше до 1966 или 1967 г., не си спомням точно. Започна масовизацията.

Баща ми отново стана член на ТКЗС. Може би оцениха грешките си, направиха го снабдител и председател на контролната комисия. Гласуваха му доверие, което не правеха преди. Той завърши трудовата си дейност като началник склад в “Текстилни влакна” в Бяла Слатина.

Между другото, трябва да спомена, че докато баща ми беше в изолация нямаше връзки (имаше много приятели, но те се страхуваха да дружат с него). Но имаше и такива, които не се страхуваха и го обичаха. Един от тях беше д-р Иван Калчев. С постъпването си в гимназията, аз останах под негова закрила, живеех в тях, хранехме се заедно, беше ми настойник. Той беше лектор по немски езкик и зъболекар на гимназията. С една дума грижите на баща ми се прехвърлиха върху него.

Йордан и Цветан Фиданите имат общо сто декара земя. Само Цветан е обявен за кулак с педесет декара земя. Той е завършил техникум в Бяла Слатина.

“Дърво без корен изсъхва.

Гнездо без птичка заглъхва”

ФИДАНСКИЯТ РОД

Този летопис има за цел да събере най-важните спомени, предания, документи и факти за историята на рода, да ги подреди, доколкото се може, за поколенията.  Това, което искам да предам, не е за разказ или роман, а е за да се запазят спомен и факти по документи, които имам.

Фамилията “Фиданите” идва от дядо ми Кръстьо. Той е от Бъркачево.

Тази фамилия са я донесли неговите прадядовци, които са от Етрополско, понеже са били високи и прави.

Най-напред ще започна с рода на баба ми Мита Иванова Атанасова, родена на 02.04.1882 год. По майчина линия тя е внучка на Илия Петков Илиев. По спомените, които са ми разказвали, той е роден към 1786 год. Той е бил един от последните старейшини преди Освобождението от турско робство. Като старейшина (нещо като кмет), той събирал данъка от хората. От него бяха останали “рабоши”, които са замествали квитанцията. Рабоша представлява две дървени дъсчици – едната стои при старейшината, а другата при стопанина. При плащане на данъка старейшината прави на двете дъсчици по една резка на едно и също място, така, че при слепването на дъсчиците една към друга резките трябва точно да съвпадат. За съжаление, като ученик ги дадох в училищната сбирка, откъдето изчезнаха.

Дядо Илия е имал четири дъщери: Кръстана, Мария, Мица и Гена. Най-интересна е съдбата на голямата му дъщеря Кръстана. Тя се залюбва с един турчин на име Муни Анишин. Той живеел там дето сега живеят Клепарчовци, а дядо Илия на мястото на Фиданите. Като научил това нещо, той завежда дело на турчина в Оряхово. Съдът е бил либерален – какво реши момата, такава ще им е присъдата. Затварят момата в една стая, където и оставят две носии – една българска и една турска. На сутринта с каквато носия излезе, такава ще е присъдата. За съжаление на бащата, Кръстана излиза с турска носия. Дълбоко засегнат и обиден от дъщеря си, баща й я повиква на кея на Дунава, под предлог да и даде шекер (захар). Надявал се той сам да й поднесе присъда, но тя разбира замисъла му и отказва.  Кръстана никога повече не стъпва в бащиния си дом. Тя ражда три деца: едно момиче, на име Еленка и две момчета. Макар и обиден, старецът е обичал внучката си, прибирал я е в къщи и я е държал на коленете си. Еленка умира малка. Пиша само за нея, защото, когато се раждат момчетата, старецът е бил на преклонна възраст и не е можел да става. При изселването на турците, Кръстана заминава с двете момчета за Турция. Макар и да знаел, че Илия не го обича, зет му (бил много добър) останал да го погребе. За момчетата се знае (от турци, които се завръщат обратно в България), че те достигат най – висши чинове в турската армия. Стават едни от най-близките хора на Ататюрк и се отдават на политика.

Втората му дъщеря се омъжва за Дочката и от там идва Дочковския род, чиито разклонения са Боденченете.

Третата, Мица, се омъжва за Йотката и от там идва Йотковския род.

Най - малката му дъщеря, Гена, остава при него и се омъжва за Иван Атанасов. Неговият произход е от с. Добревци, Ботевградско. Гена има само една дъщеря – баба ми Мита. И тя, като майка си, се омъжва на къща. В Попица са четири братя: Димитър (от който са Джандарите), Йоло (който е отишъл в Илийкьовци - на Цензар дядо му по майчина линия).Четвъртият син, Атанас, е бащата на Лало. От Лало са: Марин, Цветан, Атанас, Пена (омъжена в Търнак) и Симеона (омъжена в Бъркачево). Лало се оженва за Рахма Усова, като по-късно са я наричали Гена Булето.                                                                                                                                                                                                   Както писах по-горе, баба ми Мита се омъжва на къща за Цветко Петканов Кнеженски, който умира много млад от инсулт. От него има един син Иван. След смърта на Цветко, тя се омъжва за Кръстьо Ценков от Бъркачево, от който се раждат: Тошо, Йордан, Цветан, Гена, Пенка и Върба.

Иван се оженва за Върба Вельова. От нея има син, който умира малък.

След смърта на Иван, тя се омъжва за Христо Йолов Ценов. Вторият й син, Тошо, е роден 1909 год. и се оженва за Цонка Цакова Лилова. Имат една дъщеря, която умира малка. Съдбата на Тошо е като на Иван – и той умира млад. След смърта му, Цонка се омъжва за Цветан Каменов. Генка и Пенка умират по на седемнадесет – осемнадесет години. Най – малката, Връба, родена 1928 г., умира на 14 год. Всичките умират от туберколоза (доколкото ми е разказвано). Връба се лекува в Своге, но без резултат.

Остават Йордан, роден 1912 год. и Цветан, роден 1914 год. Йордан се оженва за Райна Йорданова Савова. С нея нямат деца. Цветан се оженва за Стойка Вутова Иванова, родена 1919 год. Той има двама сина – Кръстьо и Димитър, който е осиновен от Йордан.

Кръстьо е женен  за Венета Петрова от с. Три кладенци, Врачанско. Професията й е учителка.

Аз съм Кръстьо. Завърших гимназия в град Бяла Слатина и след това техникум по ветернарна медицина в Ловеч. С Венета имаме един син – Цветан, роден 1969г. Завършил е езикова гомназия с испански език. След това завършва Вишшия икономически институт в София, където остава на работа. Брат ми, Димитър, е женен за Боряна  от село Комарево. Той има син Йордан и дъщеря Райна. Йордан е ветернарен техник и има един син Димитър. Райна е медицинска сестра и има дъщеря Лиляна.

Дядо ми Кръстьо, от когото идва фамилията „Фиданите”, е от село Бъркачево. Произхожда от един от най-големите родове в селото – “Соколарците”.  Той има четири братя и една сестра.  Майка ми Стойка е дъщеря на Вуто Иванов Велчев, който е от Синьо бърдо. Майка й, Йона Вутов Ненова, е от с. Караш, Врачанско. Родителите и двамата са се преселили в с. Попица.

ЗНАМЕНОСЕЦЪТ

БИОГРАФИЧНА СПРАВКА ЗА ПЕТЪР КАЛЪЧЕВ

Етрополе е скътан градец сред Балкана. Като се изкачите на връх Баба, ще го видите в една гънка срамежливо свит. Това селище е изникнало там, вероятно, през тъмното робство и наследниците му са били железари. И сега има следи от стари медани. И сега шосетаста още се настилат, вместо с чукани камани, със сгурия от претопявана някога руда. От стара традиция е останал ковашкия занаят на етрополчани. От етрополски род е и Петър Калъча.

Петър Калъча е селски подковач. Беден и черен от сажди. Бай Петър клепе мотиките, лемежите и прави резета за новите селски къщи. В ковачницата му едно хубаво русокосо момче надува духалото, шета, помага и прави пакости. Когато това момче шумно влезе отвън в ковачницата, бай Петър, в сравнение с него, изглеждаше още по-черен като дявол.

Черен е ковашкият занаят. Черна е мизерията на бедните хора. А бай Петър е от бедните. Тежи му чука. Огъня, край който е наковалнята, пече силно. От ударите му отхвърчат искри, когато бие горещото желязо. Тежък е животът му. Понякога така много му тежи ковашкият залък. Но влезе ли с шум в прихлупената ковачница русокосото запъхтяно момче, бай Перър спира, усмихва се и се заглежда в детето. Когато влезе неговият Стоян, сякаш влиза в тъмнината на ковачницата самото слънце. Сърцето му се стопля, той забравя мъката си, забравя суровия живот и изпитва радост, каквато не може да намери в червеното вино.

С чук в корава десница, с от