ЛЕГЕНДА ЗА ПОПИЦА

Шуми и клокочи водата,                                                           По бързи пътеки пресякъл

Омайни звуци се леят.                                                             И черни поганци посякъл

Легенди разказва реката,                                                        Поп Стойков син Ицо юначен.

За обич човешка и свята                                                          Двама се млади обичат

Разказва как в мир и спогодба                                                И в обич и вяра се вричат.

Тук българи с турци живели                                                    Шуми и клокочи днес Скъта.

на воля децата растели.                                                          Легенди чудесни нашепва,

Как Емине Елез Ходжова                                                         Че обич вяра загърбва,

Поп Стойков син Ицо преглежда.                                            А вяра във вяра се слива.

Разбойници черни, омразни,                                                   Поп Ицо в Попица пребъдва.

На обич такваз завидели,                                                        Тук волно децата порастват.

Момата през тори повели.                                                       Край Скъта момите божур берат.

И плаче и пее ни Скъта                                                            Момците догонват мечтите.

Как с верни другари,                                                                 Щурците легенди пак пеят. 

                                                                                                                                            Д.М.

         Така Тошо Христов е предал от дядо си Тошо легендата за Ицо и Попица.

СВАТБАРСКА, ГОДЕЖАРСКА

         Така е било и така ще бъде на годеж и на изпращане на булките от бащиния дом.

       СПОМЕНИ И РАЗКАЗИ

ПЪРВИЯТ МИ ЛОВЕН ДЕН

Няколко дни валеше сняг и го натрупа до колене. Горях от желание да стана ловец, да се разхождам из попрака, по местата, където пасяха биволите и овцете. Зимните студентски ваканции бяха дълги.Не ме свърташе все из село. Намериха ми един голям пищов барабанлия, който се зареждаше с пресечени гилзи от “малинхера”. Поставих пищова в торбичката и тръгнах през потока. Дъбиците бяха обгърната от мъгла и се виждаха като призраци в сняг. Едри, вековни, окастрени дъбове стърчаха над останалата гора и сечени, потрупани с пресен сняг. Получаваха се заоблени, фанстантични фигури. Побутнеш ли ги снегът се срива. Пълна тишина. Жива душа не се мяркаше. Вървяхме в две редици и кучетата след нас. Първите, Лако, Петко Рашовски и Цветан Валезов се взираха в снега за следи, но уви. Спряхме за кратко в нашата гора. Тук дъбовете бяха гъсти, голи, прави като свещи, извисени нагоре, завършвайки с клони като китки. По някои имаше птичи гнезда, напълнени със сняг. В гората ставаше още по-тъмно, някак си тайнственно. Чувам в ушите си някакъв слаб шум – свирене. Полянката, където  разпрягаха биволите, беше заснежена и околните храсти надведени от сняг.

Прехвърлихме реката на брода и се отзовахме във Вукьовския лъг. Ниската лъгова гора беше приведена, отрупана, докоснеш ли я в шията ти се изсипва сняг. Кучетата надигаха муцуни  и не се решаваха да разровят сняг и навлезат навътре. Старите ловци решиха да излезем на открито през Свинския шумак към Двата декара. Навлязохме в Шрамполя. В дясно беше широкия бряг на Шаповския кривол, откъдето през лятото се хвърляхме във вира, докато биволите се кишеха , а кравите и овцете пладнуваха под сянката на околните клонести дъбове.

Трудно вървяхме по ливадите. Снегът ни спъваше. Там в дясно, където беше последното свлачище, още стояха прекръшени кленове с големи хралупи. В тях мътеха бухали, кукумявки, чавки, гиздосвраки и пчелояди. Потънахме в стария, орязан път на Аджийското. В брега забелязах, че още стоят посивелите черупки от глинени съдове. Питал съм и никой не ми обясни от кога стоят тук и кой ги е създал. Много по-късно, когато откриха цели съдове и каменни брадви, ми стана ясно, че тук са битували праисторически хора. По сечината шумата не беше опадала и се беше задържал повече сняг.

Късия дол остана от ляво. Прескочихме Окопа и навлязохме в Свинския шумак. Съзирах през мъглата отделни дъбаци и група дървета, нещо като малки горички. Тук бяха такива слънчеви ливади , окичени пролет от алени божури и бледо жълти перуники, садина и маргаритки. Брал съм ги да украсяваме портретите на Кирил и Методий. От ляво се намираха няколко дъба от Рашовския шумак. Когато стъпихме на Двата декара видях сиво – бяло пространство без граници, което ни захлупи като с връшник. Лек полъх на изток щипеше по лицето, носа и ушите. По шаловете и мустаците се появи скреж. Вървяхме без да говорим. Иван Велчев и Цветан Валезов се стаписаха и заковаха на място. Още не попитал Станчо Ченков ми направи знак да мълча и ми посочи напред. Вгледах се и съзрях на стотина метра пред нас, до една туфа, заек, като бледа сянка да подскача. Той си мислеше, че е още нощ и прави разни фокуси, премята се, чисти си мустаците и пак прави разни акробатики, без да подозира, че е наблюдаван. Този театър се разиграваше от лявата страна на глога, защото дясната беше засипана от преспа. Обърнах се назад. Кучетата въртяха спокойно опашки и се облизваха. Гърдите и коремите им бяха измокрени и козината им увита на фитили. Погледнах най-стария Иван Велчов. По калпака, веждите и шала имаше доста скреж. Лицето му, с дълбоки бръчки, леко зачервено и като чели подпухнало от студената влажна мъгла. Пошепнах му да направя обход. Той кимна одобрително с глава. Тръгнах да захождам от север. Вървях през дълбокия сняг и не свалях поглед от заека. Като се изравних с него започнах да скъсявам растоянието.  По едно време той се изправи на задните си крака, навири уши, и започна да бяга по парабола, която минаваше на около 30 метра от мен. Залегнах на колене, подпрях с лявата ръка дългата цеф на пищова и се примерих. Когато заека пресече мерната линия, пищова изтрещя, заека направи 3-4 скока по няколко метра, плъзна се по снега и отпраши към Енишкото. Кучетата заскимтяха, залаяха и се втурнаха подире му, но потъваха в дълбокия сняг и се върнаха с виновен поглед и подвити опашки. Иван Велчев огледа попадението на съчмите и отсече:”Добре си се мерил, но си стрелял зад него. Трябва да поднесеш цевта”.                          

Ставаше ми студено. Между цървулите и навущата беше навлязал заледен сняг. Аз огладнях, а не бях взел храна. Другарите ми потънаха в мъглата към Енишкото. Дина, кучката на Станчо ме гледаше неодобрително.

Върнах се по нашите дири. Мернаха ми се дъбаците от Рашовската кошара и свих към овчарската колиба. От към търлото залаяха две рунтави кучета, но се спряха пред колибата. Дървената врата на кушаци се отвори и от нея се показа дядо Рашко. Скара се на кучетата, те подвиха опашки, наведоха глави и отидоха към търлото. Дядо Рашко бе радостен, че в тази студена снежна зима ще има с кого да размени накоя дума. Повдигна глава, протегна се, пое дълбоко дъх и се провикна:”А у-у-у-е, де, де,, де  - е брей-и, а, а”. Усоето на Стаев дол отекна. Страничните шумаци повториха.

Влязохме в западната стаичка. Посрещна ме приятна топла вълна. В отсрещния ъгъл гореше огън. До жеравата беше загнездено гърне, в което къкреше боб. На веригата се подгряваше мляко, което приятно събуди обонянието ми. Може би, защото бях огладнял. Дядо Рашко, като разбра кой съм, ме прегръща  и ми се радва от душа. В него се събудуха стари спомени за овчарски съседски преживелици с предците ми. Очите му изгаряха от радост и умиление. Погледнах го от близо. Времето беше издълбало едри бръчки по лицето и врата. Косите му бяха побелели. Одавна не беше бръснат и беше се оформила малка брадичка, сливаща се с дълги мустаци. Веждите, дебели, надвиснали над очите. Лицето му сурово, обурлено от ветрищата. Движеше се пъргаво. Съблече кожуха, свали калпака и потегна потурите. Подаде ми трикрако столче по-близо до огъня. Подтикнат от спомени все ми говореше. Гледах го как шета и ми заприлича на моя прадядо Христо, само че по-нисък. Дядо Рашо сложи дървена синия, насипа ми паница топло мляко, а на себе си сипа в пахар, правен на струг. Аз поисках просеник и си надробих. Това беше най – сладката попара, която съм ял. Гребахме с дървени лъжици и си приказвахме. Той ми разправяше за неговия баща Иван Рашов и моя прадядо Христо Кременски. Как 1882 година се преселили и презимували заедно в турското училище. Пролетта направили плетеница за двете фамилии и след три години си направили отделни къщи. Закупили от Цаковци имот и направили съседни кошари. Те, с голи ножове, големи чамугести криваци и едри кучета бранели кошарите от вълци и набези на черкези, идващи от Враняшкото поле. Пренесох се в разказите на прадядо ми Христо, дядо ми Марин и чичо ми Иван и допълвах представите си. Дойде време да си тръгвам. Излязох навън.  Забелязах лисници и купи сено. Мъглата се беше поповдигнала. Сбогувахме се топло и аз поех през шумака на Стайов дол. Още не изминал десетина крачки и проехтя грамогласното гърло на дядо Рашко: „А,а,а…….ха-а-а-а”.

Горуните се разтресоха, усоите проехтяха чак към Кафеджийския връх и Цеков Баир. Чак сега, когато се беше повдигнала мъглата, забелязах, че храстите приличат на кристални коледни елхи, украсени от иня (скреж) по клоните. Неволно се обърнах на дясно. Нашият шумак беше изсечен. Едва познах двата самотни горуня, които пазеха нашата кошара от “долняка”. Спомних си как натоварихме последните дървени останки от търлото и колибата. Чичо ми Христо драсна клечката на сламата и прътите и поехме с биволите към трудовашкия път. От дясно мерата беше изорана. От към Цеков Баир и Равна круша се повлякоха ниски оловни облаци. Полая ни куче само на Вълчовската и Сираковската кошари. Всички други мълчаха порутени, изтърбушени, разпокрити. Това беше есента на 1942 година. Ветрищата бяха обрулили пожълтелите листа и ги бяха натикали по долчинки и туфи. Обърнах се назад. През оголените клони видях висок пламък на езици и зарево, отразено по низките облаци и още останалите близки дървета. Все се обръщах, докато климнахме по Трудовашкия път покрай Сираковата кошара. Наближавахме воденицата. Светкавици раздираха небето. Облаците, идващи от към Шишковото се надвисиха над върбака. Едри студени капки заудраха по лицето и ставаха все по-чести. Ние нямахме завивки. Чичо ми подканяше биволите да побързат, но те си вървяха колкото могат.Свихме под Сираковци, за да минем реката. Дъждът се усили и исипа като из ведро. Святкаше и гърмеше над нас. При кратките просветвания реката ми изглеждаше, че кипи. Стана много тъмно. Отбихме се в Староселците. Те бяха наши ортаци в мелницата. Сложиха ни до печката  Стана ми много приятно. Кога е престанало не знам. Събудих се, когато майка ми ме преобличаше. Сложиха ме под юргана и изглежда съм заспал.

Така унесен в детските си спомени видях, че съм достигнал Припека. Широка гола ливада по слънчевия северен скат на Стаьов дол. Като дете тук пасях животните, хвърлях с прашка големи камъни. Те профучаваха над големите дъбаци и тряскаха по клоните на липите и клека и тупваха на отвъдния бряг. От усояка излизаха паникьосани и изплашени гарги, свраки и дребни птици. Те крещяха и се чудеха на къде да хванат, защото следваха и други камъни.

Сега всичко беше убийствено тихо, тихо. Храстите в усоите бяха сведени, побелели. По-едрите стърчаха от скреж. Стеблата им потъмнели. По окастрените високи дъбове се виждаха гнездата на врани и свраки, но потрупани от сняг. Стана ми тъжно. Завих по най-южния склон на Цеков баир. Пак срещнах Окопа. Може би Аспарух или някой боил е стъпвал тук, където стъпвам аз? Доближих до няколко дрянови храста, окичени от иня. Тръснах един храст с крак, инята опада по бащиният ми калпак. А по пръчките блеснаха наедрели пъпки. Да, още като дете от тук отрязвах сурвачки и клончета за новогодишната баница. Уширената лисича дупка, където дядо Димитър Прапорака прекара последната си година се беше сринала, виждаха се порутени гнили колци. Порутени бяха и дупките на язовците.

Погледнах от високо към лъга. Останах слисан. Повдигната, мъглата се беше насочила хоризонтално. Лъгът изглеждаше фантастичен. Големи просветлени кълба, като памук с ореоли. Високите дървета иглеждаха като куполи на камбанарията. Върбите с радиални клони на големи кълба, като че ли светят. Реката, лакатушейки между върбите, завива на север към криволите. Проблясваха само вировете.

Стъпих на пътя между реката и баира. Пред мен някой дървар беше направил пъртина с шейна. Хванах по нея. От към Баира пак такива ореоли отбелязваха малките долчинки. От ляво бяха криволите на Луканчовци, Даскаловци и Чифлигарската колиба, овъд реката.

Като малък тук пладнувах овцете, разхлаждах биволиците, къпехме се с другите овчарчета, извивахме бастуни, играехме на бутачка. Дори и през това лято идвах с Чолака да се разходим и се изтегнем под трепетликите. Старите, хралупести кленове още стърчаха, но ги нямаше лозите по тях. В Шилдашкия кривол едри крайпътни столетници правеха висок свод, нещо като арка,  тържественно украсена от иня. Тишината се наруши от монотонен шум на много падаща вода от Димовския яз. Ето, блесна огледалната повърхност на водата пред яза. На отвъдния нисък бряг имаше няколко ниски върбови храсти, наредени до водата. Те се отразяваха така, че трудно може човек да различи образа от истинското дърво. По това разбрах, че водата се движи към вадата на караджейката.Тя беше сгушена между бреговете, залостена. Снегът правеше закръглена, надвиснала стряха над пясъчните плочи. Водата беше отбита встрани от долапа, удряше се в подпорните камъни, пръскаше към брега и правеше ледени сталактити. Надолу продължаваше по вадата, покрай засъхналия покафенял папур и се устремяваше към Димовския вир, където от деца се къпехме. На изток оставаше Прешива и малко по-насевер Ромолов връх. Преминах на левия бряг на реката откъм Палилула. По бързеите водата ми се струваше толкова прозрачна, че можех да преброя отделните потъмнели камъчета. Тя скачаше по едрите камъни, бълбукаше, клокочеше и в ниски и едри талази се губеше в следващия вир. Нивото на водата се повдигаше откъм Компанския яз. Отсрещния бряг ме заслепяваше с големия контраст на бляскавия надвиснал сняг и сякаш почернял кален бряг. Големи върбови клони са нападали, повалени от ветровете и притиснати от сняг. По водното огледало се мъдреха разни отражения от стоящи и повалени дървета.

Големи буци се откъсваха и падаха в реката. Образуваха се кръгови талази, които правеха отраженията да заиграват в спирали. Преди да завия на Шишковия напой, погледнах към оброчището. По засенчестия каменен кръст висяха изсъхнали цветя. Камъкът беше потъмнял, мухлясал и наклонен на юг. Гледах и се чудех, защо на юг?  Дали не ми се сочеше, че тук е станала страшната човешка трагедия от холерен мор, който е станал причина останалите живи да се пръснат кой каде очи му видят, само да оцелеят. Свих покрай масларницата. Брашнен мливар товареше чувал брашно от Ниновската воденица. Погледнах към още оцелелите три вековни дъбови великана, прострели клони на широко и високо. Стори ми се, че те леко се поклащат и като че ли искат да ми кажат нещо. Може би те са видяли обичта на попския син Ицо и Ходжовата щерка Еминка. Може би те са посочили пътя към Влашко. Може би те са посочили пътя на бегълците към новото село Пали-лула край Крайова, за да се отърват от притиснението на помаци, турци и черкези. Може би? Тук край бързеите и вировете, и едрите столетници още се носи шепота на чудни приказки и легенди за древна, златна Попица, преживяла много мъки и теглила и пак оцеляла. Слънцето, примижурено преваляше към Шишковото. Снегът падаше, клоните се изправяха. Прибрах се в къщи, капнал от умора. Мама ми се скара, като ме видя мокър, премръзнал. Донесе леген с тола вода и топли чорапи.

НА ЛОЗЕТО ПОД ТРИТЕ ГОРУНА

По случай връщането на Добруджа се организира забава с набързо приготвена литературно-музикална програма. Аз трябваше да изпълня “концертно рисуване”. Йоло засвири валс, ръката ми заигра по кадастрона и се показа Христо Ботев. Другите декламираха, започнаха танци. Нямаше ги приятелите ми Чолака и Байков. Бях душевно подтиснат. Някой ме побутна по рамото. До мен стоеше моя много близка съученичка.

-Хайде, ела с нас на нашето лозе под трите горуна. Какво си се оклюмал, всичко ще мине.

-Но вие сте си компания, какво ще правя аз?

Помислили сме и за това.

Съгласих се. Може би свежия въздух ще ме ободри, пък и момичето, което беше пожелало да ме придружи, ми харесваше. Луната се плъзгаше по лекоразклащащата се водна повърхност на Скъта. Заизкачвахме Баира. Отдясно остана каптажа. Там имаше чешма. Изненадах се като видях колко много са пораснали салкъмите, които садихме и поливахме като ученици в прогимназията. Вървяхме почти мълчаливи. Горуните ми се видяха като три големи гъби, подредени успоредно на Баира. Изглеждаха горди и много големи. Сянката им достигаше далеч в лозята. На изток лозята се губеха в лунния здрач, към Трънските салкъми. На север към Трънския геран се надигаше Кумов баир. Там бяха Томовските лозя. На двете места имаше оброчища. Седяхме на подгорелата трева до лозарската колиба. Домакинята ни почерпи с грозде. Имаше закачки, вицове и песни. Ноща беше тиха, приятно топла. От време на време се долавяше далечен кучи лай. Синкав тънак облак от прах и дим беше надвиснал над заспалото село. Мъчех се да намеря подходящи думи за разговор. Само щурците подсвиркваха наоколо. Отпред, отдясно, съзрях Луканчовския вир, където се къпехме. Малко по-насевер стърчеше комина на цигларната, а зад него Кумбовия яз.

Зазоряваше се, усещах, че скоро ще съмне, пък и петлите се дочуваха откъм селото. Потеглихме по обратния път. Улиците бяха тихи, като че ли запустели.

В Герена имаше много овчари. От скотовъдния дом се отскубна един голям, сив бик. Повдигна глава, разтвори ноздри и започна да пръхти. Премина по мостчето на вадата. Мливарите затвориха кравите в обора, а Ламбаджиев излезе с карабина готов да защити кравите. Ние знаехме нрава на този бик и се изтеглихме на Баира между Енишкия и Макавеевия път. Овцете оставихме долу в Герена. Бикът поразрови с крака и рога боклуците, вдигна пак глава и запръхтя. Гордо вървеше към Баира. Подир него се затича пъдаря Дилко Цоловски. Захвърли с върбова тояга по бика. Тя се плъзна по широкия му гръб и се завъртя около рогата му. Бикът се обърна, огледа се и видимо видя слабия преследвач. Наведе глава надолу и се устреми към Дилко. Бутна го, преметна го няколко пъти и го задмина. Отправи се към Медарите. Там счупил портата, върхлетял върху стопанина  и го наранил по задните части. После пак се повърна към Скотовъдния дом. Дядо Вълчо Вълчовски го примамваше с ярма, стъпил нависоко. Бикът приближи. Вълчо изглежда от страх падна пред бика. Той се повърна и започна да беснее, затворен в двора.

Наложи се Ламбаджиев да го застреля.

ДРУГИЯТ БИК

Идвахме от заравяне на кукуруз, откъм кошарата. Бяхме впрегнали биволите. В колата имаше три циганки, копачки, забрадени с червени забрадки. Когато наближихме Сановската кошара, на стотина метра от мелницата, откъм Скотовъдния дом се зачу бивилски вик. Бикът вървеше бавно и клатеше глава. Забеляза биволиците. Казах на циганките да хвърлят червените забрадки и се скрихме в колибата. Бикът дойде до биволиците, подуши ги, па се нахвърли на забрадките. Рови, мачка, направ ги на парцали. Успокои се и се прибра в Скотовъдния дом.

МЕДИЦИНСКИ ПРЕГЛЕД НА УЛИЦАТА

На обяд д-р Мирочниксе прибираше в къщи демонстративно. Булдокът му носеше в уста пакет месо. Той крачи с дългите си крака по шосето с чанта в ръка. Пред кръчмата на Яким са излезли много посетители, да се порадват на пролетното слънце. Хората се чудят, как така кучето носи месо без да се опита да си похапне. Точно на кръстопътя, кметът Йордан Савов се среща с д-р Мирочнок и му казва: „Докторе, я прегледай гърлото ми, че ме боли”. Докторът му отвърнал: „ Добре, свали калпака, обърни се към слънцето и отвори уста”. Зинал Йордан и затворил очи от слънцето. Мирочник и песа продължили към дома си. Йордан продължил да стои със зинала уста. Сеирджийте от пред кръчмата подхванали да се смеят, подвикват и подсвиркват. Йордан отворил очи, а докторът вече завива към дома си. Засрамил се Йордан и си тръгнал за обяд. Общината и Здравният дом са непосредственно един до друг.

ПЪРВИЯТ МОТОЦИКЛЕТ

Доктор Мирочник си къпил мотоциклет с кош, да ходи до Бяла Слатина за туй онуй. Бяхме насядали на сянка, в началото на потока във Вукьовското, по шосето за Бъркачево. Младежите излизаха тук всеки празник. От към селото забуча д-р Мирочник, а в коша се изтегнал стария ерген Яким Димитров. Мирочник спря в отсрещното стърнище, слезе и остави мотора да работи. Яким, явно от любопитство или за да ни покаже, че разбира от тази техника натисна някакво копче и моторът потегли през стърнището. Яким се пресегна, хвана кормилото уплашен и започна да обикаля около купчина слама, останала от вършитбата. Изглеждаше като парализиран. Когато преминаваше покрай доктора, той му показваше нещо, вероятно как да спре мотора, но Яким не помръдваше ръце. Мирочник му показа да се отправи към купчината слама. Мотрът захърка запуши и спря. Яким си беше глътнал езика. Голям смях падна.

МИРАЖИ

Беше миналата жътва. Аз движех със снопи от към Чеши връх.

Голяма жега. Снопите ми пареха босите крака. Полето още не беше изорано чак до смия баир. По пътя пред мен вървеше друг превозвач.

Въздухът трепти. Задушно и топло е.

Пукаше се дърво и камък.

По едно време забелязах каруцата пред мен обърната обратно. Лалугерите по полето и те тичаха нагоре с краката. !!!!!!!!!  На баира спрях, сложих кучката (спирачката) на задното колело. Притегнах въжетата, които притискаха снопите и поех надолу. Каруцата пред мен се изправи. Конете бяха омърлушени, изпотени. Нагазих реката. Конете  жадно, на почивки, пиеха вода. Аз слязох от снопите и напръсках конете с вода. Те се поободриха и изкачиха ниския бряг.

 ЯСТРЕБ

         Току що се беше стопил снега и топлото слънце наду угарите. От водата на Димовската воденица излетяха отдалече чифт патици. Те завиха над Лъга и се отправиха към Даковските лозета. Когато наближиха над Даковските ниви от един едър горун, долу в ниското, излетя като стрела ястреб. Изкачи се над патиците, спускаше се под тях. Те маневрираха, но по-тромаво. Накрая от високо ястебът се вкопчи в патока. Започна неравна въздушна борба с постепенно падане надолу. Йоцо сърбина ми извика: “Бягай на там и стреляй.“  Когато се приближих на около тридесет метра, видях, че ястребът удряше с клюна патока по главата, той скачаше и ястебът го удряше с криле. Вдигнах пушката, но не можах да се прицеля от умората. Мерникът ми скачаше нагоре-надолу. Стрелях, ястребът избяга. Докато стигнах до патока, той вече лежеше безжизнен.

Отидохме към дългата локва, зад баира, до Енишкия път.Там имаше много патици, но мястото е открито и те отлитаха преди да приближим. Та, рядко можеше да се убие патица. Стреляли сме и по гъски. Пера падат, чуват се ударите на сачмите, но гъски не падат.

ГАРВАНИ

Досадна напаст. Пролет вървях с торбичка в браздата и садех зърна кукуруз. Те събираха зърната подире ми. Баща ми ги гонеше с копралята, те литваха и отново се връщаха.

Есен, като сееме житото, тези досадници пак налитаха. Към икиндия задръстват небето над Герена и грачат в различни тонове. Паднат ли на земята тя цялата почернява, събират отпадаците от овцете.

Привечер същите орляци летят ниско над къщите и Широката улица и въздуха се изпълва с грачене.Като намерят място по салкъмитесе натрупват и се чува само тихичко “чау-кау”, като че ли си говореха. Щом се стъмни настъпва тишина. Някой недоволен може да каже “чау-кау”. Живееха  на клони, живееха по салкъмите и Брестака. Децата от махалата се събираха и сваляха яйцата и малките им. Дочо Атанасов се прехвърляше като маймуна от клон на клон или от дърво на дърво.

През зимата пак се трупаха нощем по салкъмите и чупеха клоните.

Между гарваните имаше и чавки, а сивите гарвани гнездяха единично из къра. Те са грабливи като свраките. Ако някоя гарга е застрашена гарваните се събираха, кръжеха, грачеха зловещо, налитаха да прогонят нападателя. 

ЧУЧУЛИГИТЕ

Наблюдавах ги как излитат вертикално, спираловидно и все пеят, задържат се на върха и не спират да пеят. Започват да се гмуркат дъговидно надолу и така песента им спира, когато потъват в нивата, от където са излетели.

СЛАВЕИТЕ

Чувах ги нощем в сълканяка, а сутрин започват да се надпяват със съседите си. Те са прелетни и гнездят в храстите. Не се опитомяват.

 CМЕШЕН РАЗКАЗ

Привечер се прибирахме към селото по пътя, покрай реката, от Палилула. Наближавахме към “Оброчището”, наоколо имаше изхвърлени боклуци, слама и др. Изпразнихме пушките и си разговаряхме весело. Кучетата изморени пристъпваха с наведени глави по петите ни.